Петър Димков: Моят баща

Всичко в живота на татко бе подчинено на безграничната, неизгаряща вяра и стремеж към Бог-Любов, Мъдрост, Истина. А Бог е всичко и е във всичко. Той дава живот, знания, свобода на хората. Бог е вярата в него, вярата във всичките лица на Бога. Най-лекият път да познаем чрез душата и сърцето си Бог е чрез образа на Бог-Любов. Чрез ума си, със своята интелигентност ще вървим по пътя на познаване на Бог-Мъдрост. А със своята воля и разумност вървим към образа на Бог-Истина, към свободата.

За да се придобие истинско знание, е необходима съзнателна работа. Само когато мислиш правилно можеш да вярваш в Бога. Господ има едно лице, но са хиляди отраженията на това лице.

Ежедневно ние живеем в Бога, като сме изпълнени с любов към него, към себе си и към ближните. Ние сме обгърнати и изпълнени със светлината – мъдростта. И свободата – истината е, с която живеем в себе си.

Влагайки идеята за Бога в ума си, ние тръгваме по пътя, за да Го търсим. Ние, вървейки по пътя на любовта, мъдростта и истината, придобиваме Неговите качества и се сливаме с Него. И откривайки Лицето Му, ние разбираме, че това е, което сме търсили винаги. От човек, който търси и опознава Бога, се излъчва живот. Човек непрекъснато трябва да поддържа вътрешната връзка с Бога и Христа. А в Бога е щастието, блаженството, разумността. Имаме право само на Бога да служим. Бог е един, но в различните религии са му дадени различни имена. Едно от най-големите престъпления срещу Бог е фанатизма.

Някои мисли на татко

за Божествената Любов,

Божествената Мъдрост,

Божествената Истина:

Любовта е космическа сила и всичко в света се движи от нея. Любовта, внасяйки в човека живот, светлина, знание, радост, топлина, свобода го създава. Любовта е нещо чисто, възвишено, тя е духовна храна. Животът е временно, частично проявление на Любовта. Любовта може да се познае само при дълбоко разбиране на живота. Любовта на Бога се изявява всеки ден към нас. Познанието на Любовта носи радост и обич към всички. Любовта е божествена наука, която човек трябва да изучава и прилага. Най-голямата хармония, това е Любовта. Всички живи души са части от едно цяло, което трябва да бъде обичано. Любовта носи мир в душата. Силата на човека е в любовта му. Който обича, е по-силен от онзи когото обичат. Божията любов ние чувстваме и познаваме чрез хората, животните, растенията, ангелите и всички блага от природата – водата, храната, въздуха. Любовта изпълва разумния човек. Човек е проявил любовта през деня, ако ближните му са доволни от него, ако той е доволен от себе си и Бог е доволен от него. В проявената любов е щастието. Любовта без музика и песен не е любов. Песен да има и при страдание и при болест. Любовта ще бъде мощната сила на новата епоха, която иде в света.

Божествената мъдрост внася в нас светлината, знанието на реалния, божествения свят.

Мъдростта огражда живота и му дава всички условия отвън. Мъдростта учи, че когато това, към което се стремиш ти се струва невъзможно за постигане, изговори следните думи: “За мен е невъзможно, но за Бога в мен е възможно.” Организирането на по-висшите тела в човека, на т. нар. “духовно тяло” става чрез съзерцание, концентрация, медитация и молитва, проява на Любовта и служене на Бога, на цялото. Мисъл, дошла от божествения свят, внася светлина, хармония, лекота, радост. Добрата мисъл се свързва с известни сили в природата и те ни помагат. Ние сме отговорни за мислите, които изпращаме. Божественото е да мислим върху добрата черта на даден човек, а не за погрешките му. Закон е, че каквото мисли човек, това ще направи, за каквито хора мислиш, и ти ще станеш като тях, с каквито хора се заобикаляш, такъв ще станеш. Силна вътрешна мисъл е необходима за запазване на своята свобода. Мисълта е истинската реалност. Права мисъл е божествената мисъл. Мисълта става по-силна чрез любовта. Постиженията стават само с правата мисъл.

Истината е огън пояждащ. Истината безпогрешно сама се защитава. Истината възражда, обновява, подмладява. Истината носи здраве. Болестите са резултат на лъжата. Нарушаването на закона на истината води до боледуване. Истината, като пребъдва в човека, го храни, в душата му настъпва мир, той става богат. Живот, изпълнен с истина, дава здраво, силно, красиво тяло. Човешкият дух се изразява чрез очите като мисъл, той е път към истината. Човек, като живее по истината, се освобождава, носейки я вътре в себе си, той е способен да направи каквото душата му иска и да бъде радостен, доволен и свободен.

Татко смяташе, че родителите могат да имат момче или момиче – каквото пожелаят и това зависи от силата на тяхната воля. “Трябва да се постоянства в желанието при всяко събиране на родителите, докато жената забременее. За да се постигне по-сигурно такава цел, всеки ден трябва да се беседва на тази тема, тогава желанието им навярно ще се сбъдне. Особено майката трябва да се завладее от тази мисъл, всяко съмнение и загриженост за успеха трябва да се отстранят. Тогава желаният резултат ще бъде сигурен. Между духовното и материалното има тясна връзка и може да се действа върху материята чрез духа.” По този начин желанието на татко и мама да им се роди момиче се осъществило.

Родила съм се в Стара Загора, когато татко е служил там като офицер. Мама ми разправяше, че всеки обед той се връщал от казармата, вземал ме на ръце и ме извеждал в градината – къщата имала хубава, голяма градина. Когато валяло дъжд вземал чадър и така, носейки ме на ръце двамата сме се разхождали. Получили подарък плетено бебешко кошче-люлка, но колкото пъти се опитвали да ме сложат в кошчето, съм започвала да пищя, все едно ме слагали на въглени. И махнали кошчето, купили ми количка. Разбрали, че това кошче било изработено в затвора. Татко казваше, че предметите поемат мислите, чувствата на хората, които ги изработват. Излъчването, аурата на човека се попива от предметите. Дрехите, които носим също попиват и се изпълват с нашата аура. Ето какво татко казваше за облеклото от духовна гледна точка: “Начинът на обличането до известна степен също влияе на здравето. Облеклото на човека е дори в състояние да влияе върху неговото настроение. Тъмните дрехи помрачават душевния лазур, светлото и пъстро облекло създава повече настроение с усмивки и радостни мисли. Затова трябва да се обличаме разноцветно, както цветята, и никога да не носим траур. Понеже дрехите представляват до известна степен една духовна обвивка, нужно е и в най-голяма самотност, както и в обществото, да се облича човек ново, удобно и красиво. Грацията и елегантността на облеклото изхождат обаче отвътре. Има нещо от душата, което облича тялото. Една част от излъчванията на нашите мисли се поглъща от дрехите и когато една дреха се носи дълго, тя става просто напоена с такива елементи. Всяка мисъл е една част от нас самите, нашата последна мисъл, част от нашето най-просто Аз. Който носи стари дрехи внася в новото си Аз мисли, които отдавна е отхвърлил от себе си като отживяло. От неговите стари дрехи проникват  в новата му личност останки от всички лоши настроения и тревоги, грижи и ядове, които някога, изхождайки от него са напоили тези дрехи. Значи той поставя един тормоз на своето ново Аз със старото, умрялото Аз от миналите години. Този елемент на лоши настроения и на психическо разстление е това, което прави старите дрехи така да омръзват. Те са новата, най-горна кожа върху епидермата, която не е още препълнена и натегната от духовни излъчвания в продължение на много дни. Даже и дрехи от хубави дни не трябва да се пазят, защото не бива да се завираме обратно в старото щастие. Изразходване на сили е да носиш стари дрехи, да се обличаш с части на собствения си труд от икономия. И змията даже не се връща в старата си кожа по някакви икономически съобръжения. Природата не носи стари дрехи, природата никога не пести като хората пера, козина и бои. Иначе скоро нейният преобладаващ цвят би заприличал на този на стари панталони, а небесният свод би лъснал от износване, както дрехи във вехтошарница. Благодатно е да се окръжава човек с пъстри неща. Това, което радва окото ободрява духа, а което ободрява духът, ободрява и тялото. Бъдете богати във вашия дух, във вашето въображение и в съзнанието си и материалното богатство ще дойде. Който вижда себе си на най-долното стъпало на стълбата, ще си остане през целия си живот там. Избирайте дрехи със светли бои за всяка възраст. Обличайте децата в бяло, пъстро. Траурът трябва да се носи с креп на ръката. Истинският траур не се състои в носене на черни дрехи. Той трябва да е израз на възпоминание и на почит и да става не чрез носене на черни дрехи, а чрез простота в облеклото. И главно с  достоен и сериозен живот. Носенето на черни дрехи или на траур е чист предразсъдък.”

За анемични деца препоръчваше да се обличат в червено и да бъдат заобиколени повече с червени предмети. Червеният цвят засилва жизнеността. А по-буйни деца да носят повече синьо, то успокоява. Качествата на цветовете имат дълбок смисъл и трябва да се изучават.

Това бяха мислите на татко за облеклото.

Връщам се в далечните си детски години и спомени, от 1936 година, когато татко беше пенсиониран преждевременно от армията с чин полковник заради републиканските си убеждения. Пенсиониран беше от цар Борис III. Върнахме се от Сливен в София и се настанихме в дома на грос мама – така наричахме майката на майка ми. Беше хубава, стара, солидна къща, с прекрасна градина на ул. “Върбица”, близо до Докторската градина. Малко останахме там. Мама и татко купиха с обезщетението, получено от пенсионирането му, двуетажна къща в Лозенец на ул. “Златовръх” 47. Тогава Лозенец беше един от крайните квартали на София. Нашата улица свършваше до гората, след нас повече къщи нямаше. Нямахме тротоари, през зимата беше доста, доста кално. Хвърляше се сгурия пред къщите и се правеха пътеки, защото тогава се отоплявахме само с въглища. Целият квартал беше от малки къщи с китни градини, пълни с плодни дръвчета. Беше тихо, спокойно.  В нашия дом, освен мама и татко, големия ми брат Любомир, аз и Владко, който се роди една година след покупката на къщата, живееше и сестрата на грос мама, танте Мици. Тя беше от Виена, дошла в България, след като баща ў изживял фалит и се самоубил във Виена. Нямала е никакви средства и татко, още преди моето раждане, я поканил да живее у нас. С прекрасно благородство той се отнасяше с нея като със своя майка – мило, с уважение. А тя беше толкова нежна, добра и грижовна, беше втората майка в нашия дом. Живя до 1964 г.

Татко създаде прекрасна градина към къщата ни. Той много обичаше цветята. С някаква особена любов и нежност се отнасяше към тях, възхищаваше им се от цялото си сърце. Цветятадецата на ангелите. Когато мама и татко купиха къщата, татко сам се зае да организира и подреди градината. Начерта план как да бъдат лехите и ги огради с червени тухлички. Пътечките посипа с пясък и посади цветя във всички лехи. Но го направи, после разбрах, така както са астрологичните изисквания. Например кръглата алея беше цялата с бели цветя. Това беше във връзка с луната. Най-любимото цвете на татко беше розата и той засади около петдесет корена рози с най-различни цветове. Толкова красиво цъфтяха! Градината беше станала като райска градина. Когато минаваха хора покрай оградата, се спираха и дълго гледаха вътре. А какво благоухание се разнасяше.

Години наред ние прекарвахме цялото лято в градината. Имахме лятна кухня и беседка до нея, обвита с пълзящи зелени растения, така че приличаше на зелена къщичка. Мама и танте от сутринта приготвяха закуска, обяд, всичко в лятната кухня. Закусвахме, обядвахме, вечеряхме в беседката. Там имаше маса, столове, имаше също електричество. Татко сутрин слизаше с пишещата си машина, сядаше на масата в беседката и там работеше. А ние, децата, си играехме. На мен ми бяха оставили едно място от двора, не голямо, но чудесно, където аз можех да си правя каквато искам градина, да си засадя каквото искам, да си подреждам лехички както ми харесва. Много беше приятно, но и полезно за мен и развиваше въображението ми.

Татко много искаше от японските рози да се направи една арка над входната порта и да се влиза и излиза под розите. Това обаче стана по-късно. Имаше и славей – любимата птица на татко и през май ни омайваше с вълшебните си песни.

В градината имаше успоредка, лост с халки, за да може Любчо да се упражнява. Какви ли не гимнастически упражнения правеше. Имаше една удобна лежаща люлка за мен и Владко и една по-малка люлка, на която люлеехме най-малкия ни брат. В тази градина прекарвахме чудесни, безгрижни, хубави лета, заобиколени с толкова грижовност, топлота от татко, мама и танте.

Възможността да бъдем в градината по цял ден през лятото не продължи много години, защото известността на татко ставаше все по-голяма и по-голяма, все повече и повече хора идваха да търсят помощта му и беше невъзможно да бъдем постоянно там заради наплива на хора. Но градината си остана все така красива. Вечер татко повечето пъти сам я поливаше. Когато беше зает и никакво време не му оставаше, това правех аз.

Татко имаше един пациент, Цветко, който живееше в Драгалевци. Беше много добър градинар и към татко изпитваше много обич и уважение. Той започна да идва пролет и есен и да се грижи за градината и да я подрежда. Това продължи и след смъртта на татко, до кончината на самия Цветко. Огромната му любов към цветята можеше да се сравни с любовта на онези българки, възпети в народните песни, които с обич и грижовност са редили своите цветни градинки. Какви приказни букети ни носеше този Цветко от своята си градина! Бяха невероятни – пъстри, красиво подредени по цвят, по форма. Букетите на Цветко бяха единственото, което събуждаше известно радостно чувство у мама в тежкото ў боледуване преди смъртта ў.

Този дом е домът на моя живот. В него прекарах живота си. Тука татко работеше, приемаше и мисля, че всички хора, които са идвали от цяла България, помнят този дом, който носеше толкова здраве, вяра и сила на хората. Когато дойдохме да живеем тука аз бях изкарала бронхопневмония и още кашлях. Спомням си как всеки ден татко ме вземаше за ръчичка и ме водеше в гората към Борисовата градина, която беше на две минути от къщата ни. Разхождахме се много. Никога няма да забравя тези разходки. Татко беше прекрасен разказвач. Той ми разказваше чудесни приказки – за гномчета-джудженца, които са духовете на земята и на мен ми се струваше, че ги виждам в гората; за селфидите – духовете на въздуха, за уиндините – духовете на водата, за русалките, за саламандрите – духовете на огъня. За всички тях слушах вълшебни приказки. Говореше ми за елфите, които са в цветята и аз разговарях с цветята и мисля, че ги виждах и говорех с тях. Казваше ми колко трябва всичко да се обича в гората, колко трябва да пазим тревичките, цветенцата, никога да не късаме листенца, цветенца, защото тях ги боли и те са живи. И че всичко е живо и разумно в природата. И камъчетата са живи, и тях не трябва да ги ритаме, а трябва всичко безкрайно, безкрайно да обичаме, защото всичкото това е творение на Бог, а той е нашият възлюблен баща, който ни обича, който се грижи за нас. И в мен растеше тази безкрайна любов към всичко живо – и растения, и животни, и хора. И най-много към татко, към мама, и най-, най-много към Бог – нашия благ баща. Татко не само ми разправяше приказки. Четеше ми приказките на Братя Грим, приказките на народите, на Андерсен. Най-много обичах приказките на Андерсен, той също много ги обичаше. Любими приказки ми бяха за Малката русалка и за Снежната царица с героите Кай и Герда. Също и “Хиляда и една нощ”, която татко много ценеше. Винаги след това седях и ги рисувах, колкото можех тогава. Също така си спомням с много, много топлота и радост, как рано сутрин, когато се събуждах, се измъквах от креватчето си, вмъквах се при татко, лягах на ръката му и молех за приказка. А татко, едно че беше прекрасен разказвач на приказки, но и сам съчиняваше чудесни приказки, при това – с продължение, като сегашните сериали по телевизията. Те винаги бяха поучителни, за доброто и злото, като неизменно доброто побеждаваше.  А чудесните приказни герои вършеха своите невероятни подвизи в името на доброто. В приказките децата приемат разликата между добро и зло и то остава за цял живот. Това бяха чудни, чудни сутрини.

Аз, откакто се помня, винаги рисувах. Даже мама казваше, че още когато съм била на две годинки и едва съм говорела, съм седяла, драскала съм нещо и съм казвала “шули аза” т.е. “рисувам ваза”. Мама и татко ме поощряваха. Те вярваха в мен, а това е неоценимо. Винаги гледаха и се радваха на рисунките ми. Това ми даваше вяра в мен и аз много, много рисувах. Бях тихо и кротко дете и най-любимото ми нещо беше да седя и да рисувам. Когато бях на пет години, ме записаха в балетната школа на Анастас Петров. Упражненията се провеждаха всеки ден от 18 часа в центъра на София. Родителите ми смятаха, че всекидневните физически упражнения, които балетът изисква, в съчетание с изпълняваната от пианистка класическа музика, ще бъдат много благоприятни за хармоничното ми физическо и духовно развитие. Понякога балетната школа изпращаше няколко деца, между които бях и аз, да участваме в балетни и оперни постановки на операта – например в “Раймонда” или в “Аида”, където имаше малки негърчета, които танцуваха и в разни други опери. Това беше много приятно, много забавно, особено когато имаше и дневно и вечерно представление и ние трябваше да останем от едното до другото. Бяха луди игри из всички зали и коридори на Народния театър, защото операта тогава играеше в Народния театър, нямаха още собствено здание. Мама или танте винаги идваха вечер и ме вземаха, за да ме доведат вкъщи.

Продължих да уча балет десет години. Когато навърших 15 години и вече твърдо бях решила, че ще ставам художник, прекратих упражненията по балет. Те ми отнемаха много от ценното време за уроците в гимназията и за рисуване.

Татко много държеше на музикалното образование на децата. Смяташе, че това е нещо много съществено и важно за духовното развитие на детето. Ето защо, когато станах на осем години, започнах да взимам уроци по пиано. Брат ми, Любомир, взимаше уроци по цигулка. Учих пиано, докато завърших гимназия. След това, вече в Академията, наистина нямах никакво време.

Благодарна съм на мама и татко и за балетното училище, и за уроците по пиано, които ми дадоха толкова много. Танте и мама свиреха добре на пиано и това много ми помагаше.

 Искам да кажа няколко думи за семейството на мама. Баща ў, моят дядо, е завършил инженерство във Виена, където се влюбил в баба ми, австрийска пианистка, възпитаничка на Виенската консерватория. Оженили се. Довел я в България. За нея не е било лесно. Условията тук не са били такива, с каквито била свикнала във Виена. Но с голяма любов те изградили хубаво семейство. Майка ми е имала по-голям брат, десет години по-голям от нея, който всъщност е станал причина да се запознаят с татко. През време на Първата световна война и двамата са били ранени – братът на мама и татко и са лежали един до друг в болницата. Мама с майка си е идвала да види брат си. Там се запознала с татко. Било е любов от пръв поглед. Татко оздравял, но още куцайки и с бастун започнал да идва на гости на приятеля си от болницата. По това време мама е била ученичка, свирела им е на пиано, водели са дълги разговори. След като тя завършила гимназия, се оженили. Татко е бил на 34 години, мама на 18. Татко винаги във всичко е бил безкрайно разумен. Не са имали веднага деца. Тя е била само на осемнадесет години. Той е искал тя да изпита от радостите на младостта, балове, забави, пътувания. След пет години се родило първото им дете – Любомир, брат ми, през 1925 година. Седем години след него съм се родила аз и пет години след мене – брат ми Владимир. Тъй че всяко дете е имало в своето детство пълно внимание. Мама никога не е правила аборт.

Мама и татко са се оженили през 1920 година. Веднага след сватбата им е имало големи съкращения в армията и татко бил съкратен. Негов приятел, който живеел в Америка и бил добре материално, им предложил да емигрират и да им помогне. Татко-родолюбецът, отказал. Заминали за Виена, като решили, че там ще учат и двамата. Били са много, много влюбени, било е след Първата световна война, имало е страшна инфлация, невероятен глад. Учили и двамата една година, до момента, в който мама тежко заболяла от гладуване и мизеруване и се прибрали. В това време се получила радостната вест, че татко отново е върнат в армията. И започват назначения от град в град: Бургас, Свищов, София, Стара Загора, Варна, Карлово, Асеновград, Сливен. Татко, този голям, голям родолюбец, навсякъде е работил каквото и както може, за да помага на града, в който живее, със своите възможности и дейност. Така в Свищов е подкрепил дейно инициативата на Стоян Заимов за реставрирането на кораба “Радецки”. Във Варна е един от основателите на Варненската филхармония и участвал в построяването на паметниците на “Аспаруховия вал”, Могилата на Владислав Варненчик, портала на казармите, реставрирането на “Аспаруховата кула” и др. В Бургас е помогнал на бежанците, в Карлово помага за спасяването и възстановяването на къщата на Левски само за 40 дни. Във връзка с тази спасителна акция той издава заповед без разрешение от Министерството (нямало е време), заради която бил даден на военен съд. Мама разправяше как той се  прибрал у дома и нищо не ў казал, но тя усетила, че нещо се е случило, и тогава той ў признал, че е даден на военен съд. Но благодарение на един друг патриот, генерал Ватев, всичко минало благополучно и не е бил осъден. За всички тези прекрасни негови родолюбиви дейности подробно е описано в книгата на Николай Кафтанджиев “Петър Димков – добре познатият непознат”. Той старателно, точно и подробно е описал всичко, направено от татко в тези градове.

След пенсионирането си през 1936 г. татко се е посветил всеотдайно на прилагането на народната медицина. С нея той е бил свързан още от детството си. Неговата майка е била народна лечителка. Тя е имала една тетрадка с народни рецепти за лечение. Често е диктувала на малкия Петър рецепти, които той е записвал там. Тази тетрадка е имала голямо значение като насока в живота му. Баща му, дядо Иван, е от възрожденски род и по бащина и по майчина линия. Бил е борец за българска независима църква. Произхожда от село Горно Броди, Серско. За да спаси своя и на семейството си живот, емигрирал в България. Настанили се в София на улица “Пиротска”, където татко се е родил на 19 декември (Никулден) 1886 г. Дядо Иван е бил свещеник в църквите “Света Петка” и “Света Неделя”. След пенсионирането си той е продължил да работи – в църквата “Света София”, близо до къщата на леля Елена, сестрата на татко, при която е живеел. Тя идваше често у нас, беше висока, много красива жена. Родителите ми имаха към нея грижовно, топло отношение, каквото беше и нейното към тях. Наложило се  цялото семейство на леля Елена да замине за известно време и дядо Иван дошъл да живее у нас. Спомням си го – благ, кротък, достолепен, с хубава бяла брада. Всяка сутрин, знам от мама, от ранни зори е отивал пеша до църквата “Света София” за първата литургия. Той почина у нас, на 98 години, леко и кротко си е заминал. Когато се връщаше от църква, винаги носеше на нас, децата гевречета, целувахме му ръка и той галеше главичките ни. Така си го спомням. Татко изпитваше към него дълбока синовна обич и почит. Също така, както и към майка си, за която ми е говорил с много обич, признателност и почит. Първата си книга – “Наръчник по природно лекуване и живеене”, той е посветил на майка си. “На светлата памет на покойната ми майка Екатерина Димкова, на която дължа първите си познания и почит към природното лекуване, посвещавам труда си. Признателният ў син, авторът”. Татко е имал двама братя, които са били убити през войните, и три сестри – леля Катерина, леля Елена и леля Недялка, която живееше в Кюстендил. Нейният син, Харалампи Попанастасов обичаше и уважаваше татко (вуйчо си) и често идваше да го види и да си поговорят вкъщи или излизаха да се разходят. Татко знаеше за интереса на Харалампи към историята на рода ни и му разправил за чичо си от Цариград, инженер Никола Димков, който пръв изработва проекто-устав за международна организация. Издава го в брошура на френски език, озаглавена “Звезда на съгласието”. Тази брошура станала основа на 14-те точки на Устава на Обществото на народите, по-късно ООН, изработен от американския президент Томас Уилсън. Но Харалампи срещна много спънки в доказване авторството на инженер Н. Димков. Все пак през 1982 г. в Швейцария излиза в луксозно издание трудът на Теодор Димитров “Българо-швейцарско приятелство” в чест на 1300 години от основаването на българската държава, в което намира място и ”Звезда на съгласието” на инженер Никола Димков. Харалампи продължи да работи върху историята на рода ни до смъртта си, понасяйки много лишения и неразбиране.

Когато татко е бил на тринадесет години родителите му го изпратили в Русия, в Санкт Петербург, в кадетски корпус. Там той завършва висше военно училище. През време на ученето си, успоредно е посещавал и лекции по медицина в Медицинския университет. Интересувал се е също от хомеопатия, посещавал е лекции, беседи по Тибетска медицина. Там е намерил и първите книги за ирисова диагностика на доктор Пекчели, която изключително много го е заинтересувала и става след това негов начин за диагностициране. Запознал се е и с книгата на М. Платен за природосъобразен живот и лекуване, която става негова настолна книга. Запленен е и от трудовете на Толстой, от неговите възгледи, които приема изцяло и ги следва. След завръщането си от Русия през 1909 г., той участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Раняван е осем пъти, някои от тях много тежко. Едното от нараняванията е било в корема и е трябвало да му направят тежка операция, но е нямало никакви опиати.  Тогава той попитал хирурга “А мога ли да пея?” и през цялото време на операцията с пълен глас пеел. Самият хирург е бил толкова силно удивен, че по-късно многократно е разправял за този случай и за въздействието, което е оказал неговият пример на останалите ранени. При едно от тежките му ранявания изпаднал в безсъзнание и войниците му помислили, че е убит, но обичта им към него, техния командир, е била толкова голяма, че те решили да не оставят тялото му на врага. Четирима от войниците му с едно платнище пропълзели до него, сложили го на платнището и пак с лазене се промъкнали обратно. Оказало се, че той всъщност е бил жив и така са успели да го спасят. При друг случай един куршум е щял да го улучи право в сърцето, ако не е била една метална иконка на Света Богородица, която неговата майка му дала, благославяйки го, когато го е изпращала на война. Той я носел винаги в левия джоб на куртката си. Куршумът улучил иконата, рикоширал в нея, което спасило татко.

С много обич са се отнасяли войниците му към него. Бил толкова млад, но те изпитвали синовни чувства към него. Изключително справедлив, строг, но и с много разбиране и обич се е отнасял с тях. Спомням си, че след много години идваха в нашето семейство възрастни хора, които казваха “Ние бяхме негови войници, искаме да си видим командира.”

Той беше награден с всички ордени за храброст, които в България са били давани. Сега се намират в Историческия музей във Варна.

По време на войните той винаги е лекувал – и винаги успешно – своите войници, заболели от холера, тиф, дизентерия и др. болести с неговите си методи на лечение. Запомнила съм една случка, разказана ни по-късно от негов подчинен, не без чувство за хумор. Било е по време на Балканската война. Между две сражения татко – млад офицер тогава – наредил на своите войници да се съблекат голи (същото направил и той) и да заровят всичките си дрехи в пръстта, за да се спасят от въшките, които по това време били истинска напаст не само за тях, но и за цялата ни войска. При това били опасни преносители на болести. Татко бил убеден в успеха на своя необичаен метод, защото знаел, че хилядите мравки в пръстта ще изядат всички буболечки до последната гнида. За беда точно в този миг ротата внезапно била нападната от турски аскер. И вероятно всички са щели да бъдат избити, ако техният командир не запазил самообладание и не реагирал светкавично. С насочено оръжие той се втурнал срещу нападателите, командвайки с цяло гърло “Напред на нож!!” Момчетата му, всички до един, го последвали, а турците побегнали с викове “Аллах!”, ужасени от тези голи привидения. Много скоро за тази случка вече знаели по целия фронт, а татковата рота до края на войната била известна като “голата рота”.

Когато ни разказваше спомените си от войните, татко с възхищение говореше за храбростта на българските воини (казваше “чудо-войници”) и истински се възмущаваше от разни висшестоящи чиновници, които със своята корумпираност са нанасяли огромни вреди и страдания на нашата войска. Например разправяше случай как в един момент войниците му се оказали боси, защото ботушите им, вместо с подметки от гьон, били с някакъв картон. Друг път, преди началото на решаваща и тежка битка войниците му докладвали, че куршумите, които са им дадени, са халосни. Той издал заповед незабавно да се изтеглят.

Татко е споделял с мен, че той никога не е стрелял по човек. Винаги е стрелял във въздуха, но в един момент, в едно много ожесточено и тежко сражение просто не е устоял и насочил оръжието си за стрелба по противника. В същия момент един куршум се забил точно пред краката му. Знакът бил ясен. Той вдигнал оръжието си и никога не е стрелял по човек. Знам и за един случай, когато е бил пленен и е бил пред разстрел. Водещият разстрела го попитал за последното му желание. Той поискал да му разреши да се помоли. След края на молитвата офицерът го освободил, казвайки му “Бягай!”. В раницата си винаги е носил Библията и във всеки момент, в който имал възможност, я е четял. Библията беше и книгата, която винаги стоеше на бюрото му.

Всяка сутрин, събуждайки се, той благодареше на Бога за новия ден, който му подарява и възможността да му служи (“Благодаря Ти, Боже за всичко, което си ми дал и си ме научил. Благодаря Ти за големите благодати, които имаш към нас, ние те познаваме, че си всемилостив, всеистинен, всеблаг. Амин”). Препоръчваше преди ставане от леглото човек да се протяга първо на гръб, след това на дясната и лявата страна, силно като тигър. Ставайки, той винаги си тананикаше. Започваше деня си с дълбоко дишане, гимнастика и четков масаж. “Четковите масажи са най-простите сухи масажи, които всеки с полза може да си ги направи. Четковите масажи се правят с обикновени четки за чистене на дрехи (с естествен косъм), а най-добре с конски четки, с които се четкат конете (мека – за започващи, средна – за по-напреднали, и твърда – за хора с тренирана кожа). Техника: тялото се трие със суха четка на разни страни, както се четкат обуща, безразлично в коя посока, до зачервяване. Това трае при възрастни, обикновено 10-20 минути. Четковите масажи се свързват с гимнастически упражнения, дълбоки дишания и въздушна баня. Те укрепват организма, усилват дейността на кожата и са чудесно средство за каляване.” Същото правеше и мама. Разбира се аз им подражавах и това ми остана навик за цял живот. След това татко влизаше в банята, после закусваше и сядаше на бюрото си. Прочиташе глава от Евангелието и от книгата “Свещените думи на Учителя”. Ето думите и напътствията на татко: “Как трябва да се ползва от чадото Божие тази свещена книга? След сутрешната молитва, в която обезателно влиза прочитането на една глава от Евангелието, вземете в ръцете си тази книга с кратката формула “Учителю, ръководи ме в този момент и ми посочи със святата си десница, кои слова от тази книга са необходими за душата ми, за да ми послужат за ръководство в тези съдбоносни за мен дни”. Подир това, с двете ръце едновременно отваряте книгата и прочитате написаното (пасажа), на който сочи показалеца ви и внимателно се изчитат и двете страници и се размишлява върху тях.” После прочиташе текст от “Завета на цветните лъчи на светлината”, книга от Учителя, и се обливаше мислено с цветните лъчи на светлината, определени за съответния ден, след което започваше ежедневието: преди обед приготвяше плановете (рецептите) на болните, които беше прегледал, прегледи на някои спешни случаи и главно работа по съответните книги, върху които работеше. Той, откакто го помня, работеше основно върху своите три книги: “Съкровищница на българската народна медицина”, която непрекъснато попълваше и доработваше. До 9-ти септември 1944 г. книгата е имала четири издания под името “Наръчник по природно лекуване и живеене”; “Очна диагноза” и “Хигиена и лекуване на душата – новият човек, творец на съдбата си”. Спомням си моята начална учителка от отделенията, беше и пациентка на татко, и негов духовен приятел. При един техен разговор през 1941 г. той сподели с нея, че е почнал да пише и книгата “Хигиена и лекуване на душата”, а по-късно започна работа и върху Молитвеника. Бюрото му беше винаги пълно с книги, с изрезки, листчета, върху които той си записваше съответни мисли към дадените книги. Един път си спомням, бях на тринадесет години, когато в една отворена книга на бюрото прочетох “Ще дойде време, когато хората ще се срамуват от яденето на животните така, както сега от канибалството.” Това ми подейства като шок и в този момент аз реших, че трябва да престана да ям месо. Танте Мици много обичаше месо, готвеше изключително вкусно и ни правеше най-различни специалитети. Беше ми много трудно да ў съобщя, че повече няма да ям месо. Знаех, че това ще я наскърби. Но го направих. Очаквах, че татко, който разбира се беше вегетарианец, ще ме похвали за отказа ми от месото, но той замълча. Това ме учуди. По-късно разбрах, че той го е направил, защото е искал да провери твърдостта на моето решение. Мама също готвеше прекрасно, от нея има издадена през 1936 г. “Нова вегетарианска готварска книга – за любители на безкръвното и безотровно хранене – 1110 рецепти с много практични съвети”. У нас винаги сядахме на масата за обяд всички заедно и никога обедът не започваше без молитва. Това продължи и през цялото комунистическо време, когато атеизмът беше властващ и молитвите бяха забранени. На обед почти винаги имахме някой гост от дошлите на преглед. След обяда татко винаги лягаше за около 45 минути да си почине. Той лягаше по гръб в йогийската поза с леко разтворени крака, ръцете малко настрани от тялото, с длани надолу. Правеше пълно отпускане на мускулите и моментално заспиваше. Винаги покриваше очите си с кърпа, като предпочиташе да бъде синя или зелена – тези цветове успокояват очите. Също така нощната лампа винаги беше със синя или зелена крушка. След почивката започваха прегледи. Той преглеждаше не по-малко от тридесет души на ден. Наблюдавала съм го след прегледите: излизаше от стаята страшно уморен, лицето му беше прежълтяло, като изцеден. Отиваше в банята, пускаше хладка вода от чешмата да тече върху главата му. Така оставаше известно време. След това се избърсваше и се връщаше в стаята, затваряше се. Ние знаехме, не го безпокояхме. Така оставаше около половин час, в който се молеше и медитираше. После излизаше напълно освежен, бузите му порозовели, пълен с енергия. Много пъти, когато му напомняхме, че се преуморява, казваше: “Аз давам една конска сила, а отгоре ми дават десет.” И това наистина беше така. Винаги когато го питаха как е, той отговаряше: “Слава Богу по-добре, отколкото заслужавам.”

Интересна е била срещата на татко с Никола Нанков. Всъщност това е решаваща среща. Запознали се на една теософска беседа. Когато татко влязъл в залата, там имало само едно свободно място, на което той седнал, след като попитал човека до него. Това бил Никола Нанков. Заговорили се и чичо Кольо, така го наричах аз по-късно, му разказал за Учителя. Татко проявил голямо желание да го види, да се запознае с него и Никола Нанков го завел и представил на Учителя. Светъл, важен момент в живота на татко.

Татко ходеше на беседите на Учителя. Аз бях малка, за да ме води, но той взимаше винаги със себе си големия ми брат Любомир, който е имал това щастие да присъства на беседите на Учителя. Едно от основните неща, на които Учителя е учел, е било любовта към природата. Всичко в природата, всички форми са символи на един вечен идеален свят.

Татко беше голям турист, мама също. От малка си спомням, че те много, много ходеха по екскурзии. Бях едва на пет години, когато започнаха да ме водят и мен. Тогава на Витоша се отиваше с трамвай до последната спирка на Княжево и оттам се ходеше пеш. Нямаше лифтове, нямаше автобуси. Беше си истинска екскурзия. Обикаляхме из цяла Витоша, спяхме по хижите, вечер татко ми показваше звездите, учеше ме, че навсякъде има живот, че всичко в природата е живо. Спомням си, един път ни разказа – на мен и на мама – как човек може да акумулира сили от дърветата. Когато си уморен облягаш гърба си, без главата, на някакво хубаво здраво дърво, като бук или дъб например, да няма сухи клони по него. Слагаш лявата си ръка на кръста, с длан, опряна на дървото, а дясната ръка или на сърцето или на слънчевия възел. Така оставаш 15-20 до 30 минути. Разбира се, през това време ти с нежност се обръщаш към дървото, ти го обичаш, даваш му любов, а то ти дава сила, енергия, жизненост. Това е един от начините да поемеш енергия, да я акумулираш. Друго: Когато ходиш из планината, да седнеш срещу планинска река, срещу  течението ў или срещу водопад, а ако си на море – срещу морето и така, гледайки водата, ти поемаш от нейната енергия и сила. И също след 15-20-30 минути отново си зареден. Сред природата, когато сме били погълнати от дивната ў красота, с изпълнени с възторг сърца, казвахме: “Велик си Ти, Господи, велики са Твоите дела, велико е името Ти над всичко, във всичко и във всички виждам Теб, любя Теб, изпращам към Тебе любовта си, ще Ти служа през цялата вечност.”

С мама и татко сме обиколили не само Витоша, но и Стара планина, Рила, Родопите и други прекрасни наши планини. Невероятно много получих от тези екскурзии. Аз усетих природата, усетих живота в нея, поех го. И след това в пейзажите, които рисувах усещах как този живот е в тях, как всичко, което рисувам всъщност е живо. Колко много ми е дал татко! И то не толкова говорейки ми, наставлявайки ме, а с живота, който водеше и който беше толкова силен и невероятен пример.

Родителите ми се прекланяха не само пред красотата на природата, но и пред голямото изкуство. Посещаваха концерти, театралните и оперни постановки. Понякога водеха и мен с тях. Незабравими спомени запазих от тези посещения.

Татко много държеше на дълбокото дишане. Смяташе, че то е основа за здравето.  “Дълбокото дишане, прилагано три пъти на ден по 15-20 упражнения (като ежедневна дихателна гимнастика), регулирайки душевните движения, укрепва волята, създава ясен ум, весел дух и съдейства на хармоничното развитие на тялото и ума… С разумно, правилно дишане, човек може да измени и съдбата си. Нервността и нетърпеливостта могат да се премахнат със специални дихателни упражнения, с които се внася повече магнетизъм в организма. Но ако се правят повече от три пъти на ден по 15-20 минути упражнения, се набира повече енергия, която с голямото напрежение, което упражнява, разрушава нервната система. При правене на упражнението умът трябва да е концентриран върху една божествена светла мисъл, защото възстановявайки вътрешната си хармония, ние влизаме във връзка с абсолютната хармонична среда, която съществува в света… Заключение. Дълбоките и бавни вдишвания и издишвания, повторени няколко пъти през деня, не само помагат за укрепването на всички участващи в дишането мускули и за разширение на гръдния кош, но и увеличават количеството на червените кръвни телца – носители на съдържимия се в кръвта кислород, ускоряват храносмилането, повишават душевното ни настроение, създават бистър ум, укрепват волята, усилват въобще обмяната на веществата и с това целия жизнен процес. Научете се да се наслаждавате на въздуха и вие ще бъдете богато възнаградени.” Например когато се разхождахме с него той ми показваше как като ходя да дишам дълбоко (вдишване през носа, издишване през устата): три стъпки се вдишва, пет стъпки се издишва, или пет стъпки вдишваш, седем стъпки издишваш, или седем стъпки вдишваш девет издишваш, зависи от това, кой колко може да поеме. През деня поне три пъти човек трябва да прави дълбоко дишане, разбира се преди ядене: по 10-15-20 пъти сутрин, обед и вечер. Много е важно при тези дълбоки вдишвания мислено да се казват духовни формули – и при вдишването и при задържането и при издишването. В книгата на татко “Хигиена и лекуване на душата” или в Молитвеника му, също така в молитвениците на Учителя има прекрасни формули и всеки човек може да си избере тази от тях, която чувства най-негова. В трудовете на татко са представени много чудесни упражнения с дълбоко дишане.

Преди 9-ти септември 1944 ходехме редовно на почивка на море в Обзор. Там имаше почивна станция на военните. Искам да разкажа режима, който татко препоръчваше и който ние изпълнявахме. Посрещане изгрева на слънцето: Преди изгрев слънце се отива на морето, тогава са много силни йодовите изпарения и са много полезни. Когато слънцето започва да се показва, се гледа в него до оформянето му на диск. Татко наричаше това Питагорова слънчева баня, която много усилва зрението. Веднага след оформянето на диска да не се гледа повече в него, защото е опасно за зрението. Обръщаш се с гръб и около половин час се оставя гръбнакът да бъде огрян от слънцето. През това време е хубаво човек да каже формулата “Благодаря ти, Господи, за свещената енергия на божествения живот, която ми изпращаш чрез слънцето. Живо чувствам как всеки орган се изпълва с живот и здраве. Божественият живот е израз на твоята любов към нас. Амин.” След това може да се потича по мокрия пясък. След като посрещнехме така слънцето, ние отивахме на закуска и отново се връщахме на морето, на плажа. Татко много препоръчваше да се правят слънчеви бани със зелени листа. Лягаш и се покриваш с големи зелени листа, като опакото им е към тялото, а гладката страна – към слънцето, така както е естественото им положение в природата. След известно време тялото под листата се покрива с пот, чрез която се изхвърлят много отрови от организма. На лицето такава баня е едно от най-ефикасните козметични средства за изчистване и за хубава кожа. След това се влиза в морето и се прави морска баня, най-добре, разбира се, с плуване. Ако морската вода е много чиста, татко препоръчваше да не се взема след това душ, за да останат полезните съставни части на морската вода по кожата. Следват обяд, почивка и някъде към четири и половина – пет часа отивахме отново на плажа. Татко съветваше по това време на деня да се седне на някой добре нагрят през целия ден от слънцето камък или скала, за да се поеме от излъчващата се слънчева енергия. Това е много полезно средство за колит, гастрит и изобщо за целия организъм. Както казах и по-рано, много е полезно да се седи на морския бряг и да се гледа морето. Така се поема много сила и енергия от него. Татко не препоръчваше да се остава на плажа по-късно от 10 – 10.30 часа преди обед. След обед, особено към 14-15 часа той смяташе, че е изключително вредно. Казваше, че това са черни слънчеви лъчи. Като изпълнява този режим, човек пълноценно поема полезното от слънцето, пясъка, водата, праната. На планината също прилагахме този режим.

Татко беше убеден, че няма по-здравословно нещо от слънчевите лъчи, приети с любов.

По отношение на храната препоръчваше като най-здравословна храна плодовете, защото те чистят както тялото, така и мислите и чувствата на човека. След това са зеленчуците, после ядките (например девет ореха вечер запазват силна паметта) и млечните храни. Месото съдържа токсини, които тровят организма.

Това, което съвършено пречиства физическото тяло на човека, фините му тела, душата, духа – това е молитвата. Усещах, че при татко молитвата избликва дълбоко, от искрено убеждение. За него молитвата имаше смисъл ако се живее. Животът ни е молитва в действие, живот и молитва трябва да се преплитат докрай. Той смяташе, че можем да се молим постоянно с молитвено призоваване, което е опора през деня и през целия ни живот. Една от най-силните молитви, които могат да се произнасят непрестанно е така наречената Иисусова молитва, молитва, съсредоточена върху името на Иисус Христос: “Господи, Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мен, грешния”. Изповядването на вярата в тази молитва концентрира в себе си цялото Евангелие. Смяташе, че Бог ни дава сила, но ние сами трябва да се възползваме от нея. Човек е цялостно същество – от тяло и душа и затова при молитвата трябва да полагаме и физическо усилие, като е от значение нашето внимание и физическото положение, в което се молим.

Татко се беше научил да владее времето. И каквото и да правеше, каквото и да беше напрежението около него, съумяваше да запази спокойствие и да остане лице в лице с Господа в мълчание или с думи. Усещах как татко живее в Божието присъствие, а то се постига със словесно мълчание, с тишина на чувствата, с безмълвие на мисълта, с покой на тялото. Той беше овладял възможността да изключва напрежението. А това му даваше възможност да се вслушва в тишината и да пребъде в абсолютния покой. Той ми е говорил за оживялата взаимовръзка с Бога по време на молитва и тогава казваше: “Осветява се”, т.е. казвайки молитвата, истинска светлина светва, която виждаме и с физическите си очи. Първото, на което ме научи бе, че Бог е вътре в нас и няма пречки за постигане на връзката с него, с нашия благ баща. Името, което човек получава при кръщението свързва човека с Бога. Затова, започвайки прегледа на пациента, татко питаше за малкото му име.

Скърбите и радостите идват при нас периодически по закона на ритъма в човека. Когато сме обзети от неразположения, скърби, тежки моменти, ние можем абсолютно да излезем от тях чрез молитва, вдигайки нашето съзнание на по-високо ниво. Татко знаеше, че чрез молитвата се снемат висши енергии от божествения свят и в човека се развива ново отношение към другите – на нежност, на любов. Той винаги я проявяваше към всички. Това се отразяваше и върху чертите на лицето му, то ставаше все по-одухотворено, все по-светло и накрая на живота му просто лицето му светеше.

Научи ме, че сутрин, с отварянето на очите трябва да благодаря на Бога за деня, който ми дава и възможностите да работя за Него и за ближните си, казвайки формулата: “Благодаря Ти, Боже, за всичко, което си ми дал и си ме научил, благодаря Ти за големите благодати, които си ми дал. Ние Те познаваме, че си всемилостив, всеистинен, всемъдър” (в Молитвеника на татко има много сутрешни формули, които всеки може да използва съобразно своите лични предпочитания).  Още от малка ме научи, ставайки да кажа: “Ставам, стъпвам и тръгвам с десния крак напред, за да ми върви леко в днескашния ден.” Също много е важно вечерта преди заспиване да се помоли човек и да се предостави в ръцете на Бога. Една много хубава и силна формула ми беше казал, която употребявам цял живот: “Господи, огради тялото ми със светлината си и го пази. Отивам да се моля, отивам да се уча, отивам да работя. Искам да посетя школата на всемирното бяло братство. Господи Иисусе Христе, това е твоята воля.” След това човек заспива спокойно и бързо. Като, разбира се, си поставил в мир мислите си, чувствата си и всичко, преживяно през деня си премислил и прекарал през любовта. Татко много държеше на духовните формули и на силата, която те носят. Много от тях са дадени в неговия Молитвеник. Много такива формули имаме и в молитвениците на Учителя. Те са прекрасни, много силни. Татко смяташе, че когато човек е на улицата, между хората, непрекъснато трябва да се свързва с Бога чрез тези формули. Те са защита и ограда. Силна формула е: “Господ ми е задна и предна стража и ме пази от всяко зло. Амин!”Казва се три пъти. Татко ми обясняваше, че злото напада откъм тила и затова във формулата се казва първо задна и след това предна стража. Също така, когато сме в превозни средства, когато аурите ни се допират и даже сливат с околните, ние трябва да имаме силна, концентрирана мисъл, за да запазим аурата си без вмешателство на чужди мисли и чувства. Това става например, ако повтаряме “Бог е любов. Бог е мъдрост. Бог е истина.” По този начин ние помагаме и на околните. Тези мисли, тези чувства те ги поемат, попиват и се отразяват в тях в зависимост от тяхната степен на развитие. Ако сме в момент на опасност и няма време за формула, за молитва, тогава просто само призоваваме: “Господи, Господи, Господи!” и спасението идва. Когато имаме недоразумение с някого или някой има враждебно отношение към нас, или пък желаем да призовем доброто от някого към нас, тогава има една много, много силна формула. Обръщаме се мисловно към лицето и му изпращаме мисълта “Обичам те, обичам те, обичам те. Приеми ме в името на Божията любов.” Казва се три пъти. Изпитала съм тази формула не един път. Невероятни са резултатите, които дава. Казвайки “Обичам те” ние обичаме божественото в човека. Недостатъците на хората са нещо външно, те не засягат човешката душа, тя е чиста и свята. А недостатъците са нещо преходно и когато човек достигне до по-висока степен на развитие той ще се освободи естествено от тях.

Спомням си един случай, когато един много близък на семейството ни човек имаше възможност да даде, да помогне на друг, който нямаше, но не го направи. Аз отидох при татко и му разправих случая с известно възмущение, а той ми каза: “Ти не го съди, а вместо него – дай.” Този съвет остана за мене като правило. Веднъж се случи да присъствам на една ужасна сцена на жестокост върху животно. Бях не на себе си. В този момент аз просто се обърнах към Бога и казах: “Върни му това, което той прави.” Когато разправих на татко, той каза “Не така. А ти ще помолиш Бог да просвети този човек да стане голям защитник на животните.”Този начин можем да приложим и при други различни случаи.

Да умеем да прощаваме – най-важната стъпка в духовното развитие. Първата крачка, с която се тръгва по духовния път –  това е прощаването. Татко го владееше. Нямаше някой, на когото той да откаже да помогне, защото човекът му е направил някакво зло. Винаги и за всекиго беше отворено неговото сърце. Спомням си такъв случай: Когато завърших гимназия, за да продължа да уча във ВУЗ, трябваше да получа бележка от кварталната организация на ОФ (Отечествен фронт). Аз исках да следвам в Художествената академия, но този, който трябваше да ми напише такава бележка, не ми я даде, защото татко бил царски офицер.

Слава Богу, в квартала ни живееше жената на убития партизанин Лука Кунин – Маргарита Кунина, един прекрасен благороден човек, която на много хора вече беше помогнала. Тя ми даде необходимата бележка и така можах да кандидатствам в Академията и да я завърша. След това и в други случаи ми е помагала, на татко също. Случи се така, че този, който не ми даде бележка и искаше да ми попречи да следвам, се разболя тежко и дойде да иска помощ от татко. Тогава чух мама да казва: “Петя, ти ще го приемеш ли? Той искаше да убие бъдещето на дъщеря ти.” А той отговори: “Мими, по закона на мъдростта аз на никого не мога да откажа, който има нужда от помощ.”

За да имаме закрила през целия ден, татко казваше, че задължително сутрин трябва да започнем с три молитви: “Отче наш” – най-великата молитва на земята, Добрата молитва, дадена от Учителя, която е връзка с целия Космос и 91-ви псалм. За 91-ви псалм казваше, че никога не трябва да тръгваш на път, без да си го прочел или казал, ако го знаеш наизуст. По време на деня колкото повече молитви казваш, прилагаш, толкова е по-добре, защото както един извор, колкото повече вода минава през него повече се чисти, така и човек се чисти с молитвите. Молитвите винаги трябва да се казват с дълбоко дишане. Поема се дълбоко въздух, и задържайки го, се казва едно от изреченията, издишва се и така до края на молитвата. Хубаво е да бъдат произнасяни шепнешком. Молитвата Отче наш ни е дадена от нашия Спасител Иисус Христос за нашето спасение. Основателите на религиите са хора като нас, но работили много за своето усъвършенстване и достигнали висока степен на развитие в пътя на своята еволюция. Но Христос не е от човешка еволюция. Той е божествено, космическо същество, дошло от Централното слънце на Вселената, около което нашето Слънце се върти. От това вселенско слънце идва Христос. Христос е най-великото същество, дошло на нашата Земя. Христос не може да бъде сравняван с другите учители. Всички останали са дошли, за да подготвят съзнанието на хората за неговото идване или да донесат съответно с времето и обстановката, нужните разяснения на божествената истина. Неговото идване на Земята е велико събитие. Човечеството единствено има свободна воля и е създало една много тежка карма до идването на Христос, която е пречела за неговото по-нататъшно развитие. Със своето идване Христос променя това положение, поемайки тежката карма и със своя живот и смърт той трансформира земната аура и я изпълва със своята светлина. И с това създава благоприятни условия вече за човешкото развитие по-нататък. Останалата част от кармата ще се плати чрез страданията на хората. Това е била едната задача на идването на Христа. А другата – да донесе на Земята силата на любовта. Самият Христос е носител на любовта. И се дава на човечеството възможност да започне своята еволюция. След неговото идване човечеството има възможността вече да се издигне към Бога от материалния към духовния свят. Няма по-пълно изявление на любовта на Земята освен Христос. Той е облъчил всички същества със своята любов и е дал възможност да възкръсне и разцъфти човешката душа. И след като човек възприеме тази Христова любов и тръгне по пътя на любовта, тогава ще бъде поведен по пътя на мъдростта и на истината. Сега Христос е най-близко до нас, най-близко до аурата на Земята и работи най-усилено. Нашето време е много особено, неповторимо, ускорено време, в което кармата се разплаща много бързо, сгъстено, в един живот толкова, колкото преди в много, много животи. И това е така, за да има възможност да се тръгне и премине в епохата на Водолея, която сега започва. Границата между инволюцията и еволюцията е станала с идването на Христос. Христос е трансформатор, защото без него не можем да отидем при Бога. Христовата сила обновява напълно човека – ума, сърцето, душата, духа му. Всеки човек трябва да има лично отношение с Христа. Христовият дух се вселява в тялото на Иисус, който е великопосветен по време на Кръщението, и три години работи на Земята. Това беше отношението на татко към Христа. Това беше възгледът му за Христа. Най-правилно вървиш по пътя на светлината, ако не правиш на другите  това, което не искаш да правят на теб. Името на Господа Иисуса Христа носи огромна сила в себе си и произнасяйки името на Господа Иисуса Христа тази сила ни огражда, спасява и закриля. Татко ми беше казал, когато вкъщи се почувства някаква студенина, някакъв страх или присъствие на нещо нечисто, някаква тъмна сила, да се произнесе формулата: В името на Господа Иисуса Христа и силата на светящия, животворящ Господен кръст, да се разпръснат и изчезнат всички нечисти, тъмни сили, мисли, чувства от дома ми и леглото ми. Това се придружава с прекръстване на стените. Застава се в средата на стаята с лице към Изток, казва се формулата и се прекръства стената три пъти и по посока на часовниковата стрелка човек се завърта и се прекръстват следващите стени, таван и под. Това нещо може да се направи и ако човек е в чужд дом, хотел и така нататък. Това съм го използвала, пътувайки в чужбина с моите изложби и действително изключително много ми е помагало. Просто се чувства как се прочистват стаите, помещенията. Напръскването със светена вода също е много силно и ефикасно. И една друга формула, изпълнена с голяма сила, съм запазила от татко. Ако човек трябва да пътува, предишния ден отправя молба: Господи, моля те в името на Господа Иисуса Христа, в чиито име Ти си благоволил да те призоваваме, оставям себе си в твоите ръце по време на пътуването и моля за твоята закрила, защита и спасение. Да се  изпълни святата Ти воля Божия над мене. Същата тази формула може да се каже, ако близък на човек пътува – по този начин го предоставяш в ръцете на Бога със същите думи. Много важно е обаче да се каже точно кога е пътуването, за къде е. Тези подробности са много важни. Например при него идваха студенти, наши близки, на които им предстоеше изпит, с молба татко да се помоли за успешното вземане на изпита. Той винаги питаше кога ще бъде изпитът, на коя дата, по кой предмет, при кой професор. Татко казваше, че когато се прави заявка горе, трябва да бъде точна, ясна и с пълни подробности. Човек за всичко може да се помоли по този начин.

Молитвата на майката е една от най-силните молитви. При проблеми с детето майката може изключително много да помогне с молитвите си. Тези молитви се виждат от ясновидците като силни ангели-хранители около детето. Молитвата трябва да се отправя към Бог така: “Господи, моля Те, в името на Иисуса Христа, в чието име Ти си благоволил да Те призоваваме, моля Те помогни детето ми…”(казва се малкото име на детето и каква е молбата за помощ). Добре е молбите да се продредят ясно, кратко и без многословие. И всеки ден да се казва тази молитва. Завършва се винаги с: “Да се изпълни волята Божия. Амин.”

Татко много ми е говорил за богомилите, които той смяташе за най-чисти последователи на Христа. Вълна от напреднали, велики души е била изпратена от Бялата ложа на великото Всемирно бяло братство през Х-и век на Земята, и то в България, за да помогнат за възвръщане на първоначалната чистота на Христовото учение. Великопосветеният Боян Мага, син на Цар Симеон, е един от тези призвани да работят за осъществяването на това велико дело. Негов пръв помощник бил Поп Богомил, разпространителят на богомилското учение сред народа. Боян Мага е следвал тайна висша езотерична школа в Константинопол. Той е владеел великите окултни закони и е работил с тях. Много преди него великопосветеният учител Орфей, който също е живял на територията на България, е донесъл висшата окултна музика, утвърждаваща силата на живота над смъртта. Той дарил народната медицина на траките. А Боян Мага доусъвършенствал тази народна медицина и ирисовата диагностика. На Боян Мага татко посвещава книгата си “Българска народна медицина” в три тома: “Посвещавам труда си на Боян Мага, великият учен и мъдрец, един от родоначалниците на нашата народна медицина и богомилството и на светлата памет на моята любима майка Екатерина Димкова, от която съм получил първите си познания по народна медицина. Авторът.”

Татко разказваше, че в древен Египет лекарят Ел Акс на фараона Тутанкамон бил жрец и голям учен, на когото от космическия разум му били дадени познанията за ирисовата диагностика. От Египет тя стигнала до Индия, Тибет, Китай, Вавилон. Наполеон, след като се завърнал от Египет, донесъл две мумии, в чиито саркофази били намерени писмени документи (папируси), съдържащи описание на ирисовата диагностика, и той ги подарил на папата във Ватикана. Йезуитите от там я усвоили и лекували, като уверявали, че вършат чудо, като познават болестите, поглеждайки в очите.

Татко с въодушевление ми разказваше как тези прекрасни богомили, изпълнени с божествена любов и самопожертвователност, владеейки народната медицина и ирисовата диагностика, странствали по света с торбичка, пълна с билки. Гледали в очите на болните, поставяли диагноза, давали им билки, лекували ги. Обикаляли из цяла Европа и разнасяли великото духовно учение на богомилството, на чистото християнство. Наричали ги още албигойци, катари и с др. имена… Те внесли в Европа духа на Ренесанса. Оттам произлизат други клонове на духовното движение, като розенкройцерството например, заляло и Европа и Америка. Татко с въодушевление ми говореше за Боян Мага, за Василий Врач, за Поп Богомил и др. богомили. Богомилите са давали пълни права на жените и са ги приемали за равноправни на мъжете. Те са достигали в йерархията до най-високата степен, наречена “съвършени”. Тези права на жените са им били предоставени от богомилите в България още през Х в., докато в Швейцария, това става едва през ХХ в. – хиляда години по-късно!  В една от богомилските легенди се разправя за Михаил Унгареца, който е бил жена-богомилка, достигнала ранг съвършен. Обикаляла и разнасяла учението из цяла Европа. Като помислим как тогава са ходели пеша, при какви опасности са вървели, с изпълнено с огнена любов сърце, безстрашие, самопожертвователност. Тези разкази ме вдъхновяваха и ме изпълваха с желание да предам някои от образите им. И благодаря на Бога, дадоха ми се тези образи в медитации и молитви и направих цикъла “Богомили”. Татко беше много доволен и щастлив, когато го завърших.

Той ми е разправял, че заедно с неговия приятел Никола Трифонов, който често идваше вкъщи, чудесен брат, последовател на Учителя Беинса Дуно, с Николай Райнов и с професор Благой Мавров, също приятели на татко, са правили сеанси и по духовен път са получавали много знания за богомилите. Имахме вкъщи, написано на пишеща машина, Евангелието на богомилите и други книги. Бяха изключително  интересни, много ми дадоха в работата ми върху богомилите. Татко с горчивина ми говореше, и не само на мен, на много още хора, че в България не се ценят истинските, великите дела, извършени на тази земя и как именно този велик момент на богомилството просто е потъпкан, смачкан, неразгледан изцяло, а само едностранчиво и то от материалистична гледна точка. Болеше го. И не само за богомилите, но и за цялата богата история на малката ни страна, наситена с толкова исторически ценности, реликви и места, свързани със съдбоносни събития, а почти нищо не е обозначено и достатъчно споменавано, така че да бъде почитано и оценено и от българи, и от чуждестранни туристи. Даваше за пример как в Гърция и най-малките ценности са посочени.

Радвам се, че сега доста хора работят върху богомилството, търсят истини и ги намират, както например Невяна Константинова и много други. И това би трябвало да се продължи. То е един невероятен дар от небето, даден на България. Защото България е три пъти духовен център – Орфей, Богомилството, Учителя Беинса Дуно. Учителя също много е говорил за богомилството и за богомилите.

Спомням си, преди Втората световна война животът беше много спокоен и много евтин. С пенсията на татко, която беше малка, ние живеехме шест души, наистина много скромно, но добре. И всичко беше по-улеснено: млекарят носеше вкъщи току-що издоено мляко – чисто и здравословно. Зарзаватчията идваше от Дианабад с каруца, носеше пресни зеленчуци, откъснати в ранни зори, без изкуствени торове. Магазините бяха пълни с всичко – и с български, и с вносни стоки. А какви хубави играчки имаше! Но когато България влезе във войната като участник, всичко се промени. Животът започна да става все по-труден и по-труден. Храните изчезваха една след друга. Настъпи момент, когато почти нищо не можеше да се намери. Въведоха се купони. Появи се “черната борса” и всичко можеше да се купи – мляко, масло, сирене, захар и какво ли не, но на баснословни цени. Тези, които имаха пари можеха всичко да си купят. Но ние нямахме тази възможност. Спомням си, че мама вареше сини сливи и джанки, разбира се без захар, и това беше единственото нещо, което беше до известна степен сладко. С този мармалад и чаят се подслаждаше. Него пък го правехме от обелките на ябълки. Имахме една ябълка в градината, а в гората до нас събирахме диви ябълки. Постепенно и въглищата изчезнаха и се отоплявахме по малко само от кухнята, която беше свързана с всекидневната и там се събирахме всички. Ние, децата там учехме, мама и танте в кухнята според възможностите готвеха. Татко идваше всяка сутрин с пишещата си машина, сядаше на края на масата и работеше. Такава изключителна скромност, Боже, в този мой баща. Как никога не каза “По-тихо, деца, работя.”! Спокойно, кротко, смирено седеше на ъгъла и работеше, пишеше, пишеше, пишеше …

По време на войната и облеклото беше голям проблем. Нямаше платове, нямаше дрехи. Мама преправяше от едно дете на друго, каквото имахме и така се справяхме. Спомням си, че татко имаше едно единствено плетено вълнено бяло шалче. Не знам защо един път му казах: “Татенце, дай ми шалчето си.” Той спокойно и естествено взе шалчето, подаде ми го и каза “Вземи го.” Аз изтръпнах, знаех, че това е единственото му шалче. “О, не, не, татко, аз просто така го казах, извинявай. Не го искам.” След това много пъти съм си мислила с каква лекота той даваше всичко. Цял живот съм наблюдавала – всичко, каквото имаше, той най-естествено го даваше. Това беше неговата същност.

Бях някъде седем-осемгодишна. Един път вървяхме с мама и татко, отивахме някъде, те ме водеха за ръка. Аз бях между тях. Разговаряха. Татко каза на мама с много особен глас “Мими, знаеш ли, откри ми се, Ръководителят ми е Лев Толстой.” Вдигнах глава нагоре и погледнах лицето му, беше особено, светло, възторжено.

Татко смяташе, че България трябва да остане неутрална и не одобряваше решението на тогавашните управници да я въвлечат във войната. А когато дойдоха бомбардировките, наистина всичко се промени. Спомням си – първата голяма бомбардировка стана на 10 януари 1944. Мама в този ден беше отишла преди обед да види една своя приятелка в центъра и когато започнала бомбардировката, тя е била в един пететажен блок, кооперация, както се наричаха тогава. Скрили се долу в скривалището малко преди върху сградата да падне бомба. От тежката въздушна вълна мама получила много наранявания от едната страна на лицето и едното ухо. Дълго време след като свърши бомбардировката нея я нямаше. Но си спомням с какво спокойствие татко я чакаше и как това спокойствие ни караше и нас, децата, да не плачем, да не се притесняваме, да я изчакаме спокойно. “Тя ще се върне жива, здрава” казваше той. И наистина, когато тя си дойде, беше само ужасно разстроена, разплака се и каза: “Целият “Граф Игнатиев” е пострадал. Постройките горят, хората бягат…” Това беше началото. От София всички се евакуираха. Нашият квартал също. Почти всички хора избягаха. И постепенно, след още някоя и друга бомбардировка всичко опустя, останахме само ние в квартала. Нашата къща няма бетонна плоча, тя е гредоред. Когато почваха бомбардировките и сирените свиреха тревога, ние слизахме в мазето. Не че щяхме да се спасим от падаща бомба, но от летящи парчета мазето можеше да ни запази. Мама и татко бяха спокойни и хладнокръвни. И това внасяше и у нас, децата също такова спокойствие. Когато почваше бомбардировката (обикновено нощем), обличаха ни и слизахме в мазето. Спомням си, че винаги първото нещо, което грабвах беше една малка икона на Света Богородица с Христос, подарена ми от дядо Иван – свещеника, донесена от Божи гроб. И се молехме. Татко беше така вглъбен в молитвата си. Просто целият беше молитва, спокойствие, упование, вяра и ние около него стояхме всички и също се молехме. Тогава се научихме на молитвата “Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмертни, помилуй нас.” Той казваше, че в такива моменти тя е много, много силна.

Един път чух татко да казва на мама: “Знаеш ли, Мими, ако аз попадна в бомбардировка и съм навънка, спокойно ще седна на земята и ще се моля. Толкова силно е в мен упованието, че знам, че нищо няма да ми се случи.”Това остана за мен през целия ми живот, това изречение, тази картина, той как изглеждаше когато говореше за пълното упование.

Нямахме електричество, нямахме вода, бяха паднали бомби в градския водопровод. Ходехме в Семинарията, която имаше отделен водопровод и затова там имаше вода. Когато имаше сняг с шейна, иначе на количка, натоварвахме съдове с вода и така ги носехме вкъщи. Много беше трудно, но никой не се оплакваше. Храната ни беше съвсем оскъдна. Почти гладувахме. Мляко и млечни продукти нямаше, захар нямаше, беше действително учудващо как мама и танте почти от нищо все пак приготвяха някакви ястия, за да ни нахранят. Печка се палеше само в кухнята с дърва, които намирахме в гората. А вечер мама пълнеше шишета с гореща вода за всеки, за да ни бъде малко по-топло в леглото. Беше зима. Спомням си, веднъж дойдоха хора от Асеновград да молят татко да замине за някакъв тежко болен. И наистина татко замина. Останахме сами с мама и с бомбардировките. Какво чувство за дълг имаше у татко към поетото дело “помагане на страдащите”, каква самоотверженост. В такъв един момент на истинска смъртна опасност той тръгваше на път и оставяше цялото си семейство. А и мама как спокойно приемаше, че това е в реда на нещата. През тази нощ стана една от най-силните и страшни бомбардировки (30-ти март). Дълга бомбардировка беше, много дълга. Часове наред стояхме в мазето. Когато най-после сирените засвириха отбой, бяхме вече съвсем замръзнали. Качихме се горе. Мама сложи на кушетката във всекидневната мен и Владко (малкия ми брат) да легнем. Зави ни хубаво с юрган да се постоплим. В това време тя и танте се мъчеха да запалят печката и да сложат да се свари чай, за да се сгреем всички. В този момент стана нещо страшно. Толкова силна експлозия беше, такъв трясък, а след него още един. Аз инстинктивно вдигнах юргана и завих през глава Владко и себе си. И това беше спасение. Защото миг след това върху юргана имаше цял пласт от натрошени стъкла – малки, големи. Щяха да ни нарежат лицата, ако не бях вдигнала завивката. Бяха експлодирали два бункера с пироксилин, запалили се от запалителните бомби в погребите. Погребите бяха на края на гората, много близко до нас. Всички врати и прозорци на къщата ни бяха счупени, а пък въздушната вълна откъм погребите беше изкъртила прозорците и вратите с целите рамки. Всичките кюнци бяха изскочили от гнездата си, цялата къща беше в сажди и счупени стъкла. Беше ужасно. На другия ден чакахме татко да се върне. Не знаехме точно кога ще пристигне. Влаковете бяха много нередовни. Градски транспорт нямаше. Той трябваше от гарата да си дойде пеш. Е, слава Богу, върна се. Запази спокойствие, когато видя в какъв вид е къщата. И с мама и Любчо се заеха да окачват черги и одеяла върху зеещите дупки на местата на всички прозорци и врати, защото беше още доста студено. В такава обстановка трябваше да живеем дълго време.

Този Великден, както винаги, по традиция отидохме на църква – в Св. Седмочисленици. Бяхме мама, татко, аз и Владко. През деня църквите бяха празни, нямаше служба. Разбира се вървяхме пеша и никъде никого не срещахме, нямаше хора, всичко беше пусто, празно, никакво движение, никакви коли, опустошени сгради – зейнали, полуразрушени, висящи от стените мебели, дрехи. Много беше страшна картината. На път за църквата, на моста на бул. “Евлоги Георгиев” над Перловската река ни срещна една-единствена жива душа – някаква стара баба. Цялата беше в черно, с черна забрадка. Когато ни видя, приближи се към нас, започна да се кръсти и каза: “Господи, благодаря ти. Да видя деца в София.” Разказах веднъж този спомен на Блага Димитрова. Тя искаше да напише роман за татко, за тези и други спомени, които имах за него. Но така и не стана, просто не успях да го направя, да запиша всичко и да ў го дам. Така пропущаме някои големи и важни моменти и предложения. На ул. “6-ти септември” върху покрива на Министерството на вътрешните работи видяхме една лека кола. Въздушна вълна я беше вдигнала и качила горе. Спомням си, че много месеци след свършването на бомбардировките, когато вече всичко беше разчистено, имаше и градски транспорт, колата продължаваше да си седи горе на покрива. На нас, децата, това ни беше много смешно и любопитно.

Спомням си вечерта, когато беше обявена войната. Любчо се прибра и разказа, че в центъра на града бранници (членове на младежката фашистка организация “Бранник”) и германофили са започнали нападения над евреи, чупене на витрини на еврейски магазини, разграбване. Евреите бяха принудени да носят жълти звезди на дрехите си, бяха интернирвани. За татко те бяха наши братя в беда и с каквото можеше им помагаше. Негови пациенти донесоха у дома свои ценности, за да ги скрием. Татко и мама нямаха страх и помагаха. След години, когато евреите се изселиха в Израел, започнахме да получаваме колети с портокали (тогава те бяха рядкост) и тамян. Така те изразяваха обичта и благодарността си. Имаше достойни, прекрасни българи, които проявяваха огромна смелост да се противопоставят на безчовечната хитлерова политика за изтребване на евреите. България и Дания бяха единствените страни, спасили своите евреи от унищожение в лагерите на смъртта. Преди 1944 г. мобилизираха татко и той замина за Шумен. През лятото с мама и Владко отидохме за малко при него. Беше незабравимо. Заведе ни да видим Мадарския конник. За пръв път го виждах и с интерес слушах обясненията на татко за него. Заведе ни да разгледаме и голямата джамия. На връщане дойде с нас до Карлово, за да посетят той и мама вдовицата на генерал Владимир Заимов, Ана Заимова, която след неговия разстрел живееше в Карлово. Татко, след завършването на военното си образование в Русия, се завръща в България през 1909 г. и се запознава и сприятелява с Владимир Заимов. И двамата бяха републиканци и славянофили. След женитбата на татко двете семейства продължават приятелството си.

Помня, отидохме до тяхната къща и татко позвъни. Отвори ни Ана Заимова. Остана за малко мълчалива и каза: “Идвате да ме видите, и даже с децата? Хората се страхуват да идват.” Татко е бил един от малцината офицери, имали смелостта да се сбогуват с генерал Владимир Заимов преди разстрела му. След 9 септември 1944 Ана Заимова помогна на татко в трудни за него моменти. Приятелството им продължи. Синът им Стоян и дъщеря им Клавдия също бяха приятели на семейството ни. Стоян Заимов беше посланик в Мароко когато аз имах там изложба. И бях поканена да отседна у тях през целия месец, през който беше представяна изложбата ми.

Татко обичаше географията, имаше завидни познания и всички в семейството, когато се интересувахме за нещо, свързано с географията, го питахме, а той ни отговаряше с точност. Силно обичаше и историята и с много любов, жар и въодушевление ни говореще за големите наши българи, дали отпечатък в историята на народа ни, оставили имената си и образите си като изразители на нашата нация, като символи на най-високите ни добродетели. Това са образи, факли на народната ни связ. Образи, носители на огромен духовен заряд, незасегнат от вековете. Аз ги носех в себе си, изграждах ги и нарисувах една цяла плеяда от техните ликове. Започнах с митичния Орфей. След това Паисий, Патриарх Евтимий, Св. Иван Рилски, Йоан Кукузел, Св. Св. Кирил и Методий, Левски, Ботев, Смирненски, Вапцаров, Ив. Вазов. Аз рисувах главно техните лица, техните очи и чрез тях предавах българската душевност. Рисувайки ги, аз изявявах своето преклонение като човек и като художник пред величието на тези великани. Понеже за мен всичко е светлина и движение – и тези портрети носеха това послание. През този период се приемаше само социалистическия реализъм, а аз рисувах духовната страна на човека и на природата. Това не се допускаше от цензурата, но аз казвах: “Ако Бог е решил, то той ще създаде условия изкуството ми да стигне до хората.” И така стана. Имах изложби в София, в страната, в Ню Йорк – в музея на Николай Рьорих, в Сан Франциско, Алжир, Мароко, Берлин, Виена, Будапеща. Научих, че всичко идва на своето време, на своето точно време и затова трябва да бъдем спокойни и да знаем, че когато трябва, то ще дойде. Но ние трябва да работим, за да ставаме все по-чисти, по-изпълнени със светлина и любов, за да можем да поемем и да разберем истината, която идва.

Всичко това дължа на татко. Например за Левски си спомням той ми казваше, че той е в една от най-светлите сфери на духовния свят. Много ми е говорил за влизането ни в епохата на Водолея, на шестата раса – расата на божествената любов.

Сега живеем в преходно, ускорено време на ликвидация на вековна карма. Кармата, която сме разплащали по малко във всеки живот, сега ликвидираме в един. Затова страданията по цялата планета са така интензивни. Природните катаклизми – увеличени. Подготвя се влизането ни в епохата на Водолея, идването на шестата раса. Нашата пета, бяла раса е цивилизацията на усиления технически прогрес, на оръжията и насилието. Следващата епоха, на Водолея, ще възстановява светлината. Тя ще бъде светеща раса, ще излъчва, ще дава светлина. Ще има форми на красота и хармония. Шестата раса ще донесе и постави като основа на живота абсолютната любов към Бог – космичния разум, разумно проявен живот на любов, разбиране и саможертва към ближните ни и към себе си. Основно при шестата раса ще бъде божествената любов и свобода. В шестата раса човек ще придобие ново сетиво. Космичното съзнание на Мировата Любов ще се прояви чрез славяните, особено в Русия, и оттам ще се пренесе към другите народи. За шестата раса се подготвя нов континент в Тихия океан.

Колко дълбоки знания добих от татко, и то дадени с толкова топлина! Нима има думи, с които мога да изразя благодарността си.

В обстановката, в която живеех, изпълнена с толкова страдащи, болни хора, с техните отрицателни емоции, аз научих много уроци. Татко казваше, че с отрицателните чувства, лошите мисли, с които се изпълваме, ние се самоубиваме; същото е и с гневните думи, раздразнението, смущението, подозрението, страха. Ние трябва да се изпълним с вяра, с надежда, тогава ще дойде упованието, а упованието е сила, спокойствие. И пряк контакт с божествените сили, които винаги в такъв случай ни помагат и разрешават трудните въпроси от ежедневието ни и в съдбовните ни моменти. Татко спеше, работеше върху книгите си и приемаше болните в една и съща стая. Просто нямаше друга възможност вкъщи. Така и ние израстнахме, сред болните. Слава Богу винаги здрави, не се заразихме от никаква заразна болест. Спомням си обаче, когато се роди Пети, моят син, и той спеше между мама и татко в същата стая, където влизаха всички тези болни, аз един път казах на татко: “Татенце, но дали е редно все пак това бебенце да живее в тази атмосфера, сред тези болни?” На което той се усмихна и каза: “Ами аз нали правя непрекъснато психическо чистене.” Да, това беше отговорът. Той съдържаше всичко. Невероятна беше скромността на татко, а и на мама. Те живееха без никакви битови удобства, в толкова скромна и трудна обстановка. Но нямаше оплаквания, нямаше недоволство. Бяха доволни и изпълнени с работата, с делото. И тази тяхна скромност просто се попиваше от нас. Толкова съм им благодарна през целия си живот, че поех тази скромност и тази липса на желания за все повече, и повече, и повече. Трябва ни само това, което е най-необходимо, а останалото е работа, работа, работа за Бога. Никога не вземаха пари на заем, спазваха народната поговорка “Простирай се според чергата си”.

Помня един момент, бях малка и много ми се искаше да уча в Американския колеж или в “Санта Мария”, имаше тогава такова училище. Това беше преди 9-и септември 1944. Те бяха ужасно скъпи, а ние живеехме всичките шест души с малката пенсия на татко. Веднъж му казах: “Татенце, толкова искам да уча в “Санта Мария” или в Американския колеж, а пък ти нямаш пари.” А той ми отговори: “Ако исках, бих могъл да бъда милионер.” “А защо не станеш?” – веднага попитах аз. Той отговори: “А защо ми е такава раница на гърба!?” Това изречение ми остана за цял живот. А той наистина можеше да бъде милионер. Стотинки да беше вземал от всичките хиляди хора, които преглеждаше цял живот. Но той не взе нито стотинка. Казваше: “За дар от Бога пари не вземам”. Вкъщи идваха хора, които имаха желанието да помагат на татко, защото действително работата беше много. Бяха прекрасни хора, които наистина с чисто сърце помагаха. Но имаше и такива, които се съблазняваха от възможностите и разбирахме после, че зад гърба на татко са използвали името му, за да се облагодетелстват и да печелят. За такива татко затваряше вратата на дома си завинаги и казваше: “Този дом е пробен камък за безкористие.”

Много близко и скъпо ни беше семейството на Мита и Йосиф Каменови. Някъде около 1938-1939 г. татко излекувал Мита от тежко гръбначно заболяване. След това семействата ни станаха неразделни. Мама и Мита бяха като сестри. Тя ме обичаше като свое дете. От лечението на татко организмът на леля Мита се пречистил и обновил основно и тя роди момиченце на 45 годишна възраст, а синът ў беше на 20 години. Това момиченце, Мария, ми е любима приятелка до днес. Те подариха на татко пишеща машина “Ерика”, безценен подарък за него, неговият най-голям помощник до края на живота му.

Около 1939 г. при татко дойдоха за лечение Мария и Георги Христови с дъщеричката си Адрияна. След излекуването им отношенията лекар-пациент прерастнаха в дълбоко, искрено, всеотдайно приятелство за цял живот, ние станахме с тях едно семейство, Адриянчето чувствах като мъничка сестричка. Те бяха завладени от татковото дело и станаха негови верни сътрудници. Леля Миче започна да изучава задълбочено билките и откри магазин за билки “Салвия” на ул. “Граф Игнатиев”. Тя продаваше билки, като изпълняваше точно билковите рецепти по плановете (рецептите) на татко и безвъзмездно обясняваше на болните как да провеждат лечението с правенето на лапите, баните и т.н. Идеята на татко за правене на мармалад от зърната на полския бъз осъществи чичо Жоро. Той направи работилница за през лятото в гр. Казанлък, където правеше мармалада, а после го продаваха в магазина. Вълшебните свойства на полския бъз, който засилва имунната система, татко открил по време на военни учения в Дунавската равнина. Наблюдавал, че преди отлитането на прелетните птици през есента известно време те се хранят главно със зрънцата на полския бъз. На тях им е предстояло голямото пътуване на юг. Затова им е било необходимо нещо много силно, с което те са можели да го издържат. Наблюдавал също как невестулка се биела със змия и от време на време прескачала до един бъзов храст, изяждала по няколко зрънца и пак се връщала и нападала змията. И действително, бъзът е нещо невероятно. Татко беше изключително здрав човек и единственото, което съм забелязала, че винаги имаше при себе си, беше шише с бъзов сироп, от който вземаше по няколко лъжици на ден. Ето няколко от рецептите на татко – за приготвяне на сироп и мармалад от зърната на полския бъз и други:

Начин на приготвяне на сироп

от зърната на полски бъз

(не бъзовото дърво)

В стъклен буркан се нареждат измити, добре узрели зърна от полски бъз – около 2 см. Покриват се с пласт от около 2 см захар и така се редят зърна и захар, докато бурканът се напълни приблизително на 3 см под отвора му. Останалото пространство догоре се изпълва със захар. Отворът се завързва с тензух и бурканът се оставя на слънце за 4-5 дни. След това съдържанието се бърка с лъжица, за да се стопи захарта. Това продължава, колкото дни е необходимо. След като захарта се стопи напълно, сиропът се прецежда и се налива в стъклени съдове. Съхранява се на хладно. От сиропа се пие по 1 супена лъжица сутрин, обед и вечер, 30 минути преди хранене. При по-чувствителен стомах се взима 30 минути след хранене.

Начин на приготвяне на мармалад

без захар от зърна на полски бъз

Изцежда се сокът от добре узрелите зърна на полски бъз и се вари на тих огън, като непрекъснато се отстранява образувалата се пяна, която е горчива и ако не се отстрани, мармаладът ще горчи. Варенето продължава до получаване на гъстотата на мармалад. Съхранява се в стъклени буркани и от него се взима по начина, описан при сиропа.

При настинка и грип

Татко препоръчваше като най-ефикасно средство срещу настинка и грип изпотяването, което се подпомага и от пиенето на големи количества горещ липов чай.

Когато бяхме деца, за бързо и силно изпотяване ни слагаха краката в кофа с гореща вода (търпимо) с шепа морска сол в нея. Долната част на тялото, заедно с кофата е завита добре с одеяло така, че да не прониква хладен въздух. С друго одеяло се завива добре горната част на тялото, а на главата се слага вълнена шапка. От време на време в кофата се долива гореща вода и се пие горещ липов чай. На нас, децата, през това време ни четяха приказки. Това продължава, докато челото се изпоти. После, както човек е завит в одеялото, ляга в затоплено легло, завива се и остава така, докато се препоти. Чак след това се преоблича в сухи чисти дрехи. Много е важно да се знае, че това се прави само, ако температурата на човек е под 38 градуса, сърцето е здраво и кръвното налягане е нормално!

Билков чай  за предотвратяване на започваща кашлица

При първи признаци на започваща кашлица се сварява следният чай, който предотвратява нейното започване:

В литър и половина студена вода се слагат 5-6 добре измити цели ореха (черупка и ядка) – леко счукани, 1 шепа люспи от кромид лук от най-горния пласт и 2 пълни супени лъжици мед. Ври на тих огън 20 минути, след което се добавя 1 пълна супена лъжица ленено семе. Сместа ври още 5 минути, след което във врящия чай се прибавят 2 супени лъжици подбел, 1 супена лъжица босилек и 1 супена лъжица анасон. Сваля се веднага от огъня. Захлупеният съд се оставя да изстине, след което се прецежда. Чаят се пие горещ, по няколко глътки всеки 15-20 минути през целия ден. Това продължава, докато изчезнат всички признаци на кашлицата.

При хронична кашлица

Към половин литър бира се добавят: 2 лимона (добре измити с четка и сапун), разрязани на четири, без семките, 400 гр мед, 1 супена лъжица ленено семе, 1 супена лъжица подбел и 1 чаена лъжичка анасон. Сместа ври на водна баня  30 мин. Оставя се да изстине захлупена. След това се прецежда и се пие през 2 часа като сироп за кашлица.

След 9-ти септември затвориха всички частни магазини, вкл. и “Салвия”, билковия магазин на леля Миче и чичо Жоро. Но леля Миче продължи да помага на татко, като обясняваше на болните, които татко пращаше при нея, как да прилагат лечението му. Разбира се, безвъзмездно. Като нея имаше и други хора, които също така от сърце, с доброта се стремяха да помагат на болните, които татко изпращаше при тях, помагайки им даже в лечението. Такива бяха Еги, Роза, Славка Цветкова, Стефка Димитрова, Цеца Йосифова. В провинцията татко също имаше близки, които вече се бяха излекували, и които желаеха да продължат да помагат и на други за излекуването им. Такава помощничка в Лом беше Цецка Ставрева. С нея и със семейството ў станахме по-близки от роднини. Татко смяташе, че който ти е близък по дух, е по-важен от този, с който имаш кръвна връзка. В Стара Загора беше Добрина Владимирова, на коята татко възвърна здравето и живота. Тя стана близка на семейството ни, татко я канеше да идва на разговори при него и ў разкриваше много духовни истини. И досега тя е моя приятелка. В Асеновград беше д-р Сийка Михайлова, която аз помня още от дете. Бяхме деца, когато татко я излекувал от много тежко заболяване. След това тя завърши медицина и успоредно с официалната медицина прилагаше и татковото лечение, за което беше гонена. Но тя беше силен, вярващ човек и продължаваше по метода на татко да помага на хората. Идваха още много други хора да помагат, например Славка Пуфкова и мъжът ў Васил, които бяха много отдадени на делото на татко. Олга Чолпанова – жена на неговия приятел, големият историк Борис Чолпанов. Тя три години му помагаше ежедневно при прегледите. Славчо Стойков  и жена му Добрина. Освен че помагаха, те предоставиха две лета вилата си в Сепарева баня и гостоприемството си на татко, за да може той да работи и довърши книгите си. Татко обичаше тях и децата им и много от знанията си сподели с тях. Също и Тома Николов, който и на мен помагаше при изложбите ми в чужбина. Това бяха хора, които безкористно, от сърце и с доброта помагаха на татко в неговото дело. Лазар Георгиев, който много му помогна в редактирането на книгата му. Семейството на професор Петър Пенчев, които осигуриха в последните лета на татко и мама прекрасни почивки всред приказна природа и ги стоплиха с любовта и вниманието си. Колко обич изпитваше татко към децата им Юлия и Георги. Мария Дондова, която стана и моя много скъпа и близка приятелка. Тя му помагаше също с редактиране и с преписване. Спомням си, че когато Мария за първи път дойде у нас за съвет ми каза: “За първи път виждам частен дом, на който каменните стълби са изтъркани като в учрежденията. Колко крака са минали през тези стълби, за да бъдат така изтъркани?!” Семейството на Живко Куновски беше уважавано и обичано от татко, той ги посещаваше и водеха дълги, задушевни разговори. Колко обич даваше татко на Лидия Радоева и Ваня Йовчева. Всеки ден получавахме голям пакет с писма до татко, на които трябваше да се отговори. Той нямаше физическа възможност на всички сам да отговори. Помагаше му мама, помагах му и аз, помагаха му Ленчето и Митко Тодорови, Мария Станоева и още много, много хора, които вършеха това от сърце. Татко им беше истински благодарен. Така между тях се създаде здрава духовна връзка и близост. Татко имаше топло бащинско отношение към тях и те усещаха това.

През 1946 г. при татко дойде семейството на Минчо Христов от град Троян да молят за лечение на двете им деца. По-голямата им дъщеря Стефка имаше силно главоболие и припадъци. С нея бяхме родени в една и съща година. А по-малката ў сестра, която беше боледувала от скарлатина, беше загубила слуха си. Родителите им приложиха лечението на татко и ги излекуваха. Семействата ни станаха близки. А със Стефка приятелството ни продължава и досега. Майка ў получи тумор в матката, който тя успешно излекува също по татковата метода. Когато идваха в София, бяха наши гости, ние също им гостувахме в Троян. Чичо Минчо беше един от видните грънчари на Троян, но от работата с оловни глазури беше развил цироза на черния дроб. С татковите методи на лечение се излекува. Чичо Минчо беше добър, кротък, мил, благ човек, носещ дарбата на лечител в себе си, която татко прозря и му помогна да я развие. Даваше му книги, материали по природно лекуване и живеене, за свойствата на билките, за ирисовата диагностика. Той усвои всичко и стана един от най-добрите народни лечители. Също като татко с лупа правеше очни диагнози по ириса. Всички болни, които идваха от Троян и областта при татко за помощ, той ги пращаше при чичо Минчо. Голямото им приятелство продължи до смъртта на татко. Татко нямаше ученици, не беше възможно при гоненията му от властта. На чичо Минчо той помогна с материали да развие благословената му от Бога дарба. Имаше, и още има хора, които се представят за ученици на татко, но не са! Понякога татко ми казваше: “Няма ли начин да се съобщи по телевизията, че нямам ученици?”. Разбира се, това в тогавашните условия беше невъзможно. За съжаление доста хора са злоупотребявали и злоупотребяват с името му и когато беше жив, и след смъртта му. Мама имаше много силна интуиция и безпогрешна преценка за хората и откакто се помня чувах предупрежденията ў към татко за този или онзи, но на него не му се искаше да повярва. В края на краищата мама винаги се оказваше права за користните им намерения и чувах през целия си живот татко да казва: “Ех, Мими, ти беше права.”

Спомням си, че понякога получавахме писма от чужбина без адрес, а на плика пишеше само “Петър Димков, България”. Дори и такива писма идваха.

От ранни зори до късна вечер пред дома ни чакаха множество болни хора, които искаха да бъдат прегледани. Въпреки забраната, ние приемахме и вкъщи, но не беше възможно да бъдат приети всички. Те бяха толкова, толкова много! С тях разговаряше мама, а също и аз. Това беше най-трудният за нас момент, защото за почти всички тези хора татко беше повечето пъти последна надежда. И в своята мъка, в своето страдание те мислеха само за себе си и всеки казваше “Ама нека само мене, моля ви се, само мене да приеме.” Беше много тежко за нас да ги отпращаме. Тази мъчителна бариера се осъществяваше от мама и от мене. Никак не беше лесно, никак. Татко даваше предпочитание главно на децата. На децата никога не отказваше. Тях ги приемаше въпреки забрани, въпреки неприятности. При татко, заради строгите забрани да преглежда, вече пускахме и приемахме само хората, които бяха препоръчани от близки и те отговаряха и гарантираха за тях. И както казах и преди – това бяха поне 30 души, които той преглеждаше на ден. Или пък в някои къщи, също не по-малко от 30 болни. Татко пътуваше и в провинцията, където го чакаха събрани болни хора. По някой път са се събирали много повече, отколкото е било определено и татко се връщаше преуморен. В такива случаи молеше мама да му върже картофи на главата, за да избегне инсулт. Ето как се прилага това: 5-6 средно големи картофа се измиват и настъргват с кората, както за сладко от дюли. Напръскват се с ябълков оцет и се оставят 30 минути, след което добре се изцеждат, изсипват се в торбичка от тензух и се слагат на главата по цялата обиколка на главата, на челото от веждите нагоре до края на тила. Отгоре се слага хавлиена кърпа и вълнена скиорска шапка и се стяга с кърпа.  Престоява цяла нощ.

Двадесет и пет души, наши близки, имаха ключ от входната ни врата и можеха да влизат когато поискат, водейки някои свои близки болни. Нашият дом наистина беше Аврамов дом. Спомням си, че аз никога не можех да отида по нощница до банята, защото не знаех в кой момент ще се отвори вратата и ще влязат хора. Но всички вкъщи приемахме това като даденост, която не може да бъде по друг начин. Удивлявала съм се на всеотдайността на татко. Понякога вечер след истински уморителен ден, да кажем той вечеря и в същия момент се отваря вратата, идва някой близък, води със себе си болен и казва: “Извинявайте, но случаят е спешен, моля ви се, прегледайте го.” Татко остваше спокоен и благоразположен и го преглеждаше. Как никога не каза: “Уморен съм вече, хайде елате утре.”

Спомням си и оздравелите хора, приложили лечението и получили отново така жадуваното здраве, с какви грейнали лица идваха, с каква любов и с каква искрена благодарност към татко. Това бяха празнични моменти. А най-големият празник беше Петровден. Бих го нарекала “Празника на благодарността” в нашия дом. От сутрин до късна вечер по улицата ни вървяха хора с букети и идаваха вкъщи да честитят именния ден на татко. Те бяха изпълнени с обич и благодарност, защото на всички тях той беше дал най-ценното – здраве. Много от тези излекувани хора после ставаха наши много близки приятели. Стълбата пред дома ни беше винаги пълна с хора, защото всички не можеха да влязат, изчакваха тези, които бяха вече вътре. Стаята беше препълнена, вестибюлът беше пълен, всекидневната също. А цветята бяха толкова много, не само във всички вази, но и в кофи – всичко беше пълно с цветя. Накрая започвахме ние да даваме цветя на тези, които си тръгваха. Седмица преди Петровден танте и мама приготвяха най-различни видове сладки, соленки и торти. И черпеха всички идващи. Някъде около дванадест през нощта си тръгваха и последните гости.

Странно беше, че последния Петровден татко трябваше да посреща гостите в стаята на Пети, синът ми, защото мама беше болна. Все едно, че татко искаше да му предаде своя опит да продължи по-нататък, защото Пети вече следваше медицина.

Татко беше винаги чист, спретнат, добре облечен, избръснат. Ето някои негови мисли за дисциплината, която при него беше изключителна. “Трябва да имате ред във всичко, ред при лягане и ставане, ред при ядене, ред при работа, ред при физически упражнения. Всичко да се върши навреме и да отнема толкова време, колкото е потребно, за да бъде направено добре и основно без пресилване, съгласно правилото, което трябва да се запечата в ума ви: Всяко нещо навреме и време за всяко нещо.” Той казваше: “Научете се да се владеете. Изкуството да се владее човек изобщо има голямо значение в живота му и трябва да се притежава от всеки. Всеки трябва да се научи как да избягва гнева, страха, грижите, омразата, ревността, скръбта и всичко, което угнетява духа. Това изкуство не иде от само себе си, нито се добива чрез четене, а чрез дълги упражнения, точно така, както човек се научава да язди велосипед чрез дълго упражнение, но веднъж добито това изкуство, човек е господар на нещо неоценимо, защото доброто настроение и самовладеенето са броня срещу много трудности в живота. Имайте ред в думите си, избягвайте бързото говорене, което често се среща в разговорите. Нека думите, изразите и мислите да текат плавно, вместо да се изливат с бързина на порой, който се пени и завлича със себе си всичко, което срещне. Бъдете умерени в държанието си и походката си. Дръжте се прави, за да покажете, че сте силни. Грижете се за тоалета си, за косата си, за лицето си, за ръцете си, като че ли с това искате всякога да се харесате. Грижете се за обличането си, за държанието си, за линията си. Ще се държите така, като че ли искате всякога да изглеждате млади и здрави и ще забавите идването на старостта. Бъдете спокойни, спокойствието и редът са най-добрите приятели на труда. Без спокойствие и ред душата напразно се вълнува и трови. Спокойствието и редът и редовният живот дават възможност на човека да получи най-големи облаги от своята дейност. Безделието, от духовна гледна точка, трови, защото дава простор на отрицателните чувства. Развивайте се нравствено и физически. Колкото по-скоро усъвършенствате душата си, толкова по-скоро ще се наслаждавате от нея, защото духовният живот е в сегашния момент.

Помнете, че здравето и доброто разположение на тялото е това, което е слънцето за растенията. Затова не се вглеждайте в себе си, защото болестта често зависи от нашето въображение. На обед или вечеря сядайте на масата винаги с весело лице и след молитва си кажете “Аз се храня мълчаливо, радостно, весело и красиво.” Татко казваше “Мисълта, съсредоточението и самовнушението са основа на всичко. Мисълта е извор на постъпките, живота и проявленията. Изчистете извора и всичко ще бъде чисто. Да се научим чрез разсъдъка си правилно да мислим. Обаче това господство на мислите не се добива изведнъж, а с дълъг и постоянен труд чрез най-полезната наука – размишлението, защото да мислим значи да живеем.”

Татко държеше изключително много на самовнушението. Ето какво казваше той1: “Самовнушението е оръжие, присъщо нам още от раждането. Това оръжие или по-добре казано, тая сила притежава неимоверно, напълно недостижимо могъщество, което, в зависимост от едни или други обстоятелства, поражда крайно печални последици, а неврастениците, душевно болните и въобще всички, които са жертва на безсъзнателни самовнушения, добиват чрез него душевното си равновесие.

Затова: 1) Самовнушенията трябва да бъдат добре обмислени и съсредоточени в няколко къси главни формули, които по-късно ще се повтарят буквално.

Формулата играе голяма роля в успеха или неуспеха на лекуването. Лошото формулиране на самовнушението не само осуетява лекуването, но може и да влоши положението, за избягване на което ще изложа по нататък няколко точно за целта примери.

2) Самовнушението, произнесено с висок глас или само с тихо шепнене, но непременно придружавано с движение на устните, е заповед, на която се подчинява подсъзнанието; тая заповед се изпълнява без наше знание, главно нощно време – поради това, вечерното самовнушение играе най-съществена роля и дава най-благоприятни резултати;

3) Има частни и общи формули за самовнушение:

а) частни формули за начинаещи. С какво храни един болен духа си? -храни го с постоянните тревожни въпроси “Дали ще ми помогне това?”, “Дали ще оздравея?”, “Дали моят случай не е безнадежден?”. Редица въпроси, чиито отговор е готов и самообезсърчителен.

Който се храни с такава лоша храна, към него трябва да се приложи следната рецепта:

З пъти на ден – сутрин, обед и вечер – изправяйте се до отворения прозорец, поемайте дълбок дъх и повтаряйте настойчиво: “Хиляди се чувстват по-зле, отколкото аз. Имам пълно основание да бъда благодарен.”

Една съвсем малка рецепта (формула), нали? Но трябва или да се следва строго цяла седмица, или никак да не се изпълнява. Едно от двете.

След изтичане на седмицата, ето ви една нова рецепта (формула): на всеки два часа след дълбоко издишване болният да изговаря бавно “В мен управлява нов дух, който не се подчинява на стария. Следователно ще бъда здрав, защото здравият дух гради здраво тяло”. Това да повтаря 20 пъти едно след друго. И резултатът ще бъде повече от задоволителен.

б) Общи формули. Най-целесъобразната обща формула е изработена от Е. Куе. Като резултат от многогодишна и упорита работа и от безбройните си наблюдения той е изработил кратка формула, която трябва да се повтаря сутрин и вечер. Тя трябва да се произнася със затворени очи, със заемане удобна поза за отпускане на мускулите, т.е. в постелка или удобен стол – полугласно, с еднообразния тон, с който монасите четат молитвата си. Тая магическа формула е следната: “Всеки ден, във всяко отношение, все по-добре и по-добре ми става.”

Това самовнушение трябва да се прави колкото е възможно просто, пряко, машинално и без ни най-малко напрягане, с една дума – тая формула трябва да се произнася с тон, с какъвто обикновено монасите четат молитвите си.

Произнасяки бавно, ясно и отчетливо и наблягайки върху думите във всяко отношение, ние насочваме върху тях нашето внимание. Това желание трябва да се проявява без особена страстност, без всяко напрягане на волята, но с твърда увереност в постигането на успешен резултат.

Силата на самовнушението е тъй голяма, че само това последното обстоятелство е достатъчно, за да се разпростре влиянието на внушението върху всички състояния, от които желаем да се освободим; с други думи, тя е приложима във всички случаи.

Тая формула трябва да се повтаря 20 пъти едно след друго, броейки с броеница с 20 зърна. Тая малка дреболия (броеницата) има голяма значение: тя спомага за механическото произнасяне на формулата, а това е особено важно.

Когато човек изговаря тия думи, които проникват в подсъзнанието, той не трябва да мисли за нищо определено – нито за болест, нито за грижи; той трябва да бъде напълно пасивен, изпитвайки само желание, а именно действително да му стане по-добре. Думите  във всяко отношение имат обобщаващо значение.

По този начин, формулата – посредством органа на слуха – прониква механически в подсъзнателното “Аз” и като проникне там, веднага оказва съответствуващето действие. Необходимо е тая метода да се прилага през течение на целия живот; тя има колкото предупредителен, толкова и лечебен характер.

При това, никога не трябва да се забравя основният принцип на самовнушението: неизменима и пълна увереност в успеха, и дори и тогава, когато първите опити са били завършени с неуспех. Причината за вашето оздравяване ще бъде не надеждата, а силната увереност.

3) При самовнушението, необходимо е напълно да се изключва волята, а да се обръщаме само към въображението, за да се избегне конфликтът между тях, в който волята всякога се оказва победена.

Ако през течение на деня или на нощта почуствате неочаквано физическа болка, лечебна криза или душевно страдание, кажете си с увереност, че никак не искате да ги увеличавате съзнателно, а искате да се избавите от тях. След това постарайте се да останете сами, разтворете очите си и като погладите челото си с ръка (ако е тежко на душата ви) или пък болното място (ако страдате от физическа болка) и повтаряйте гласно или полугласно, колкото е възможно, с най-голяма бързина: “Минава, минава, минава…”, докато това се окаже нужно.  Бързото повторение е важно, защото всяко прекъсване, макар от няколко секунди, е достатъчно да помислим десет пъти, че не минава, и в такъв случай ще свършим с едно влошаване вместо подобрение. Никога не трябва при повтаряне на болките или друго неприятно усещане, човек да се обезсърчава, да мисли “Ето ги пак”, а незабавно да употреби цяра – “Минава…” Тази процедура, която на пръв поглед изглежда детинска, помага много на душевните процеси. При известна сръчност душевната или физическата болка минава след 20-25 секунди. Ако след известно време пак почувствате болка, започнете отново да говорите. Ако при все това болката не минава, трябва да повторите внушението при заспиването, като използвате съня като помощник: обикновено на сутринта се констатира подобряване.

Както общата формула: “Всеки ден във всяко отношение все по-добре и по-добре ми става…”, тъй и тази трябва да се произнася все със същата вяра и със същото убеждение, а главно без всякакво напрягане.

Ако искаме да заспим, достатъчно е, след като сме си легнали и се отпуснем в леглото, преди заспиването да повтаряме бързо думите “заспивам…” гласно, полугласно или само с мърдане на устните.

Да се не забравя, че неуспехът в началото при тези самовнушения не трябва да ни обезсърчава, защото след няколко опитвания, изведнъж ще забележим, че сме придобили способността да се владеем.

Самовнушенията могат да се правят винаги, стига човек да може да се откъсне от външния мир и да се постави в потребното за самовнушение душевно и телесно състояние, но най-удобното за него време е несъмнено сутрин, тутакси след събуждането, преди още върховното съзнание да се е напълно възстановило, а подсъзнанието да се е впуснало в дълбочините си: междината между тези две съзнания (“смяна на караула”) трае достатъчно време за повтарянето на самовнушенията, а още по-удобно от сутринта е вечерта преди заспиване, защото самовнушенията, направени в това време, продължават през време на съня, биват значи, по-продължителни.

В случай на нужда, ако например през деня се появят някои телесни болки или душевни нередности – фобии, мрачни мисли, принудителни представи и пр., болният да се оттегли в отделна стая, в която да не прониква отникъде шум, да спусне пердетата, да седне удобно на стол, или още по-добре да легне, да затвори очите си, ако има наоколо шум, да затъкне с памук ушите си, да се съсредоточи в себе си и да мисли онова, което иска да достигне по отношение на болестта си, да ограничи внушението върху това, което в момента му додява и го мъчи: “Това – страхът, лошите мисли и пр. минава…” трябва формулата да се повтаря много бързо (20-30 пъти) едно след друго, додето настъпи чувствително подобрение, ако не пълно изчезване. Подобрението при правилно приспособяване на внушението, винаги настъпва до известна степен и то доста скоро. Подобно изолиране в отделна стая за самовнушение е необходимо само в началото; по-нататък чрез упражнения (повтаряне) болният скоро се научава да се поставя в потребното за самовнушение състояние – да се откъсне мислено от външния мир и да се съсредоточи в себе си – навсякъде: и в канцелария или бюро, в трамвая, на улицата, между тълпата. Когато човек е погълнат от една идея, външният мир за него не съществува.

Самовнушенията трябва да се правят не само мислено, но при изолиране в стая – на глас, а в леглото при лягане и ставане, ако има и други хора в спалнята, шепнешком с отчетливо движение на устните и да чуят ушите шепота. Самовнушенията трябва да се правят редовно – сутрин и вечер, а при по-тежки случаи и денем, без изключение. Самовнушенията благодарение на тая редовност, ще станат един вид навик и ще вървят автоматично, без всякакво усилие от наша страна, което е много важно.

Всяко самовнушение трябва да се повтаря 20 пъти наред, а при остри случаи до настъпване на подобрението.

Колкото по-начесто се прави самовнушението, толкова по-добре. Колкото е по-късо и по-просто внушението, толкова е по-добре. Не трябва да си правим никакви специални внушения. Формулата: Всеки ден във всяко отношение все по-добре…” обхваща решително всичко. По-долу за напредналите в самовнушението излагам и няколко специални формули за разведряване на духа.

1)       Ако някой ден храносмилането ви не отива добре, забравете моментните обстоятелства и използвайте пак въображението си. Въобразете си добри хранителни вещества и редовно храносмилане, заедно с всички приятни чувства, които то възбужда. Повтаряйте по същия начин формулата: “Добре съм, храносмилането ми е добро, изпитвам удоволствие при храненето…”

 В този случай храносмилателните ви секреции ще добият нов импулс и храносмилателното ви разстройство, ако правилно сте изпълнили упражнението, ще изчезне; след това се нахранете.

Мъката е, която често пъти спъва храносмилането ви: вашето самовнушение в този случай ще има двоен ефект, то ще ви накара да забравите мъката и ще улесни храносмилането ви.

2)       Когато чувствате приближаването на известно безпокойство, проснете се на пода или кревата (но без възглавница), дишайте бавно, дълбоко и повтаяйте: “Аз съм спокоен, аз се чувствам добре… “

3)       Ако сте обзети от някоя лоша страст, ако сте разгневен и готов да отмъщавате, наблюдавайте усилващото се успокоение над смутените ви мускули и вътрешноутробните ви органи, силете се да се смеете и, дишайки дълбоко, пак си кажете: “Аз съм спокоен, аз съм господар на себе си, добър съм, аз прощавам и чувствам радостта, която ме обзема от това…”

4)       Всяка вечер преди да си легнете, намирайки си в състояние на покой, който предшества съня, употребявайте по същия начин познатата формула: “Аз съм спокоен, аз съм силен, всекидневно се чувствам все по-добре, щастлив съм, че живея, утре ще бъда още по-радостен и по-добре, отколкото днес…”

Забележка: прилагането на самовнушението и внушението не може да замени природолечението, но е най-ценна помощ при прилагането му и то, както за болния, тъй и за лекаря.

 Самовнушението помага при: астма, парализа, хроническо възпаление на червата, треперене на ръцете и краката от нервно сътресение, липса на апетит, екзема, болка в кръста и краката, пресипване на гласа, и др.

  1. Внушение. Внушението се определя като процес, чрез който се въвежда в мозъка една представа, която се възприема от него. Дете, което си е уболо пръста или леко наранило ръката ще заплаче, понеже усеща болки. Ако майката подуха на ръката му и лекичко я погали и потрие и му каже, че няма вече болки, че всичко се е свършило, детенцето ще престане да плаче и ще се усмихне.

Ако при това тя се закани на камъка, то детето съвсем забравя болката. Ако ли пък майката започне да го съжалява, или се изплаши от кръвта, която е потекла от ударването, то плачът и болките на детето изведнъж ще се засилят. В случая подсъзнанието на детето, на което казват, че не го боли вече, почва да вярва в това и почва да си въобразява, че не го боли и в действителност не чувства или престава да чувства болката.

Нощното внушение от второ лице (без знанието на болния) може чрез подсъзнанието на болния много да ускори излекуването на същия. Особено помага внушението при нервните и сърдечните болести. Внушението се прави така:

Майката предварително казва на детето, че довечера, когато ще заспи, тя ще дойде при него, ще тури лекичко ръката си върху челото и главата му, ще го гали и ще му говори нещо, и че всичко това няма да го събуди, че то ще продължава спокойно да спи и ще разбира хубаво това, което тя ще му говори. И когато детето добре заспи, тя полекичка ще се доближи до него, полекичка ще тури ръката си върху главата му; ще гледа да не го събуди чрез грубо движение или студени ръце. Ако ли детето, въпреки взетата предпазливост се събуди, нека майката остави ръката си върху главата му, като я премести, тъй щото да покрие очите му и каже с тих глас: “Затвори, миличко, очите си и продължи да спиш; много ти се спи, ти дремеш, заспиваш, заспиваш, миличко…” И девет пъти от десетте детето пак ще заспи и ще продължи да спи спокойно. След малко тя ще му каже: “Сега, миличко, спиш дълбоко, хубаво и няма скоро да се събудиш, ти чуваш, какво ти говоря, но това не те събужда.”

Дойде ли работата до там, майката ще захване според случая, т.е. според това, което иска да постигне, да прави внушение. За по-голяма нагледност привеждам няколко примера:

Детето – момченце или момиченце, страда от нощни напикавания. Водено е то при няколко лекари, лекувано е дълго време, непроизволното изпущане на пикочта продължава.

Когато детето е подготвено чрез неколкократното му говорене във време на сън, без да се събуди, майката сяда до него, туря ръката си на главата му и му казва приблизително следното: “Ти миличко, се напикаваш всяка нощ, което става поради това, че спиш много дълбоко и не усещаш, когато дойде време за пикане; от днес нататък сънят ти става по-малко дълбок, тъй щото щом се събере пикоч в мехура ти, веднага ще усетиш, ще станеш, ще се изпикаеш и след това тутакси пак ще заспиш. Усещането и събуждането ще става винаги, щом мехурът се напълни. А освен това мехурът ти започва да събира повече пикоч отколкото сега. Поради всичко това, ти отсега нататък, веднага щом мехурът ти се напълни много, ще усетиш в него леки болки, които ще те събудят.”

Ако лекуването се затегне, внушението може да се измени така: “Спиш спокойно, но не много дълбоко; щом се напълни мехурът, тутакси ще усетиш, ще се събудиш, ще се изпикаеш и незабавно пак ще заспиш. Във време на сън не можеш вече да пикаеш, понеже пикаенето на сън ще ти докара болки в мехура, които ще те събуждат.”

Внушението трябва да се прави редовно всяка вечер, без изключение, додето детето престане да се напикава. И наистина, детето или наведнъж, или постепенно, в продължение на 2-3 седмици, ще оздравее съвършено.

Разбира се при това лекуване майката ще внимава, детето да не яде солено, да не пие след пладне много вода и при лягане да изпразни мехура.

Друг пример… Майката има едно мързеливо, лъжливо и крадливо дете. Това я привежда в отчаяние, понеже бъдещето му се рисува в мрачни бои пред умствените ў очи. Опасенията на майката са основателни, понеже от тези наклонности от детето ў не може да излезе добър и полезен гражданин.

Внушението, съчетано с природосъобразния живот, е единственото средство, което може да спаси детето ў. Тя може да го приспособи във време на съня, по начина, както е описано по-горе. Колкото по-рано захване тя, толкова по-добри резултати ще може да очаква; затова нравствената длъжност на всяка майка е да следи развитието на децата си и щом забележи  у тях някои лоши наклонности, да захване борба с тях още от най-крехката им възраст. И ако повечето майки се захванат да правят това, то не само ще подобрят бъдещето на децата си, но ще изменят в благоприятен смисъл цялото общество.

Внушението трябва да бъде горе-долу така:

“Миличко, ти ставаш отсега друго момче (момиче), вече не създаваш грижи и неприятности на родителите си, които толкова много те обичат; отсега нататък ти се стараеш да ги слушаш, да изпълняваш точно заповедите им, да не ги наскърбяваш, ставаш прилежно, послушно и правдиво момче; гледаш вече сам, без покана, да учиш уроците си, ти вече не лъжеш, понеже си разбрал, че това не е добро, че добрите деца и изобщо добрите, честни хора не лъжат; а ти имаш желание да станеш добро дете и като пораснеш, ти ще станеш честен, от всички уважаван човек, ти отсега нататък вече нямаш наклонност да крадеш, понеже си разбрал, че краденето е грях и престъпление, за което крадецът се наказва и губи уважение на съгражданите си, а ти искаш като пораснеш да носиш високо и гордо главата си и да се ползваш с почит и уважение. И тъй, миличко, от днес нататък ти си прилежно, правдиво и честно момче; няма мързел, няма непослушание, няма лъгане, няма крадене. Спи, дете, спокойно, утре ще се събудиш здрав, весел и бодър.”

Трети пример: Майката има дете, болно от сърце. В случая ще използва формулата:  “Сърцето ти от ден на ден става все по-здраво и по-здраво…”

След това трябва пак да излезе от стаята, за да не се разбудят децата. Този най-прост способ дава превъзходни резултати и не е трудно да се разбере защо. През време на съня и тялото, и съзнанието на детето спят – те като да са изключени. Но неговото подсъзнателно “Аз” е бодро. Родителите говорят направо с него; тъй като то е крайно послушно и възприема без съпротивление всичко, което слуша, от ден на ден, по собствена инициатива, все повече става такова, каквото родителите биха искали да го видят.

Разбира се, тези или подобни на тях внушения, трябва да се правят при всеки удобен случай и денем в будно състояние, и детето да се уверява, че то става вече добро, послушно, прилежно, правдиво, и че с това доставя радост на родителите си и пр.”

 Татко, мама и двамата ми братя имаха здрави и силни организми. Но моят от рождение беше крехък, нежен. Татко и мама полагаха цял живот грижи за здравето ми. Когато имах здравословен или друг проблем, татко ми беше дал формула, с която да си помагам: “Аз живея в Бога и Бог живее в мене, в Бог няма болести, страдания, скърби, бедност, щом аз живея в Бога и Бог живее в мене, и в мене няма болести, страдания, скърби, бедност. Казва се с пълна вяра и упование. За засилване на жизнените сили ме бе научил всеки ден да разтривам костите зад ушите. Разстриването става силно, под ред с всички пръсти – палец, показалец и т.н. След като се изредят всички пръсти, разтриването продължава с показалеца и средния пръст заедно. След което с трите пръста (показалец, среден и безименен) леко се поглажда ухото отгоре надолу, казвайки: “Аз съм здрав, бодър, богат”. През това време другата ръка е сложена с длан върху кръста. Прави се три пъти с едната ръка и три пъти с другата. Завършва с леко подръпване на долната месеста част на ухото, с палеца и показалеца. При трудности в живота, се казва силна мантра за защита, която е следната: “Най-свят, най-свят, най-свят е Господ Бог на небесните сили.” Повтаря се три пъти.

Още от малка татко ме водеше на изложби, на театрални постановки, на концерти и казваше “Възторгът е хубаво нещо, действа здравословно и е необходим за поддържане на душевното равновесие. Възторгът към хубавото, към изкуството, към художеството, към музиката, към поезията. Въображението трябва непрекъснато да бъде поддържано и развивано.”

Татко препоръчваше да се дружи с хора великодушни, добри, услужливи, весело настроени, доверчиви, с такива, чийто силни и положителни чувства не са остарели и не са отслабнали от времето. “Уважавайте се, имайте вяра в себе си, това е най-доброто средство да внушите уважение и доверие и на другите.” Татко имаше чудесно чувство за хумор. Казваше “Смейте се по-често. Смехът, не присмехът, който е порок, е кислородът на душата, затова той създава здрава кръв в тялото.” Той дълбоко уважаваше труда. Престане ли да работи, човек ще умре морално, физически и умствено. Той съветваше: “Работете физически и умствено, но избягвайте винаги преумората.” Той винаги работеше от сутрин до вечер. Казваше, че трудът е живот и вода, която ако застои, се вмирисва.  Не оставаше без работа. Или четеше, или преглеждаше болни, или пишеше. Когато отивахме на почивка, той винаги носеше със себе си пишещата машина и там работеше всеки ден. За него нямаше събота, неделя или празник, винаги работеше. Любознателността му беше огромна. Той четеше много, беше енциклопедична личност. Четеше и изучаваше задълбочено свещените книги на народите и намираше във всички тях единствената божествена истина. Интересуваше се от всички духовни учения и с уважение се отнасяше към всички истини, дадени от духовните учители. Изпитваше почит и благоговение към всички пратеници на Бялата ложа, Всемирното бяло братство, дошли да донесат на човечеството знание за божествената истина – Хермес, Заратустра, Буда и древните свещени индийски книги, Моисей (Старият завет), Мохамед (Корана) и най-великият пратеник на Бога, не от земна еволюция, Иисус Христос (Новият завет и духовната християнска литература). За йога казваше: “Това е път към святост, но без духовен учител не трябва да се прилага.” При него идваха болни пациенти, които бяха прилагали йога и си бяха нанесли много поражения: болен черен дроб, болно сърце и други. Затова той казваше, че трябва да се прилага много внимателно и с истински духовен ръководител-учител. Но смяташе, че йога не е пътя на западния човек.

Татко често ни е разказвал, че майка му, нашата баба, много обичала да пее и че песента е била неделима част от нея. Пеела е много хубаво и постоянно. За него песента също беше част от здравето. Без песен не можеш да бъдеш здрав. Казваше ми, че когато е бил малък и след това в младостта си “…всички пееха и затова бяха здрави”. Да слушаш музика е прекрасно, но ако не пееш не можеш да бъдеш истински здрав. Нямаше пациент, който той да не прегледа и да не му даде наставления, да не му каже: “А сега лекувай се и пей “Цвете мило, цвете красно”, хубава българска песен.

Възгледът за прераждането се приемаше като неоспорима истина в нашето семейство. Татко имаше принцип никога да не говори какъв е бил в миналите си животи. И никога не го наруши. Когато бях около четиринадесетгодишна татко ми даде да прочета романа “Безсмъртна любов” от Дук де Помар. Един много ценен роман, който проследява развитието на душите и как постепенно от живот в живот, попадайки в различни ситуации, душите развиват и облагородяват низшите чувства на омраза и отмъщение и как тези чувства се превръщат в безсмъртна любов. След това ми даде и романа “Занони” от Булвер-Литон – класически духовен роман, силно повлиян от обстановката в Европа преди и по време на Френската революция. Много светски и спиритуални теми, както се вижда от него, продължават да са особено актуални и до ден-днешен. И оттогава жадно започнах да чета окултна литература. А имаше вкъщи, имаше много, много книги, събрани от татко. Спомням си за една малка книжка на Кришнамурти “При нозете на Учителя”, която ми направи невероятно силно впечатление и резюмираните истини в нея останаха за цял живот в мен. Какво ли не четях, всичко, което татко беше събрал – Хермес, Мориа, теософска литература, Ани Безан, Лет Битер, Елена Блаватска, какво ли, какво ли не. Всичко това ми даваше толкова много знания, до толкова много истини се докоснах. Също така започнах да намирам преведени и написани на пишеща машина трудове на Рудолф Щайнер. Татко също с интерес ги четеше. Толкова много е дал този голям, голям Учител. Четях и йогийска литература и успоредно с това Учителя Беинса Дуно. Постепенно, постепенно усетих, че душата ми най-хармонична се усеща с думите, словото на Учителя Беинса Дуно, моя Учител.

Любознателността на татко беше невероятна, четеше, четеше, търсеше. Много обичаше народните поговорки. Казваше, че в тях е събрана вековната мъдрост на човечеството. Също така ценеше легендите и скритите дълбоко в тях истини. Обичаше руските класици – Толстой, Достоевски, Чехов, Тургенев; ценеше Виктор Юго, Шекспир, тяхната огромна мъдрост и човечност. Винаги, когато имаше възможност, ходеше по книжарниците, за да види какво ново е излязло. Толкова много интересни и ценни книги ми носеше и винаги все нещо, което ще ми е необходимо, ще ми е интересно, ще е важно за мен.

Брат ми Любомир също носеше в душата си голямата любов към книгите. Когато беше ученик, понеже татко нямаше възможност да му купува всички книги, които той искаше, ходеше през лятото по време на ваканциите да работи. Беше много добър електротехник, работеше в семейства, правеше инсталации и със спечелените пари купуваше само книги. Татко поощряваше неговото желание да работи и с труда си да си купи желаното от него.

Когато бях около 17-годишна, изживях излъчване от тялото. Беше един следобед, ясен слънчев ден. Аз си бях полегнала, но не спях. И както лежах, изведнъж видях цялата стая гледана отгоре. Виждах всички предмети съвсем ясно, виждах леглото и своето тяло, лежащо върху леглото. Бях съвсем спокойна и любопитна. Разглеждах всичко и си казах: “Значи така е, когато човек умре. Така вижда своето тяло и всичко наоколо.” Всичко беше съвсем, съвсем ясно и точно. И след това изведнъж отново бях в тялото си. Отидох при татко и му разправих. И той ми обясни: “Получила си един много важен урок. Ти си усетила как запазваш ясно съзнание за всичко, въпреки че си извън тялото си. Само трябва да знаеш, че не трябва да искаш сама да го правиш. То се прави само с ръководството на твоя ръководител. Иначе има опасност в тялото да влезе блуждаещ дух и е много мъчно след това да се освободи тялото.”

Наше много близко семейство, Цеца и Пенчо Йосифови, бяха си взели целогодишно стая под наем в Драгалевския манастир. С татко и мама им отивахме на гости. Татко обичаше да отива там, защото никой не го безпокоеше и можеше напълно да си почине. Аз обожавах това място, особено около реката, толкова беше красиво, както през лятото, така и през зимата. Бяхме отишли там един зимен ден. Тогава съм била около 17-годишна. Ледът беше покрил с диамантен блясък всичко. Татко и мама останаха в стаята на топло, аз отидох при реката. Седнах на един камък до самата вода. Всичко беше покрито с лед. Толкова беше красиво. Слънцето създаваше брилянти навсякъде наоколо. Водата беше кристално чиста, така хубаво шумеше. И както седях, чух в шума на реката мъжки глас, който пееше прекрасно. Напомняше ми на Деветата симфония на Бетховен. Имаше нещо общо. Дълго време слушах, дълго време пееше. Беше особен момент на хармония с всичко, като че ли всичко живееше и дишаше в хармония, в единство. Разправих на татко и той ми каза, че с духовния си слух съм чула пеенето и че има чисти духове, които обичат около чистите планински извори и рекички да пеят. След това и друг път ми се е случвало и е било прекрасно. За голяма наша мъка чичо Пенчо беше арестуван, изпратен в Белене и там загина. Един прекрасен човек, беше земеделец.

А леля Цеца остана сама и посвети останалата част от живота си на делото на татко – помагане на страдащите. На болните, които търсеха и искаха помощ в лечението си,  тя помагаше безвъзмездно. И това продължи до кончината на татко.

Беше му забранено да преглежда. Имахме много, много неприятности. Страшно тежки моменти. Когато не можеше да преглежда вкъщи, наши близки го завеждаха у тях, където преглеждаше болните, техни познати, на които можеха да се доверят. Татко имаше трамвайна карта за всички линии, ходеше в съответните къщи и се връщаше с градския транспорт. Едва през последните години някои наши близки, отдали се на неговото дело, като Ленчето и Митко Тодорови например, идваха със собствената си кола и го водеха на адресите, където го чакаха хора за преглед. Връщайки се, той беше също толкова уморен, както когато преглеждаше вкъщи, защото и в онези квартири също се събираха много, много хора за преглед, а някой път от едно място той отиваше във второ, в трето, навсякъде, където го чакаха. Когато се прибираше следваше процедурата с обливане на главата с хладка вода, след това лягаше на кушетката в трапезарията. Мама сядаше до него, слагаше си ръката върху неговата ръка и мило го питаше какво иска да вечеря. Бяха толкова мили един към друг, никога не си повдигнаха тон, никога не си казаха някаква груба или обидна дума. Винаги имаха топли отношения на обич и на уважение и това продължи цял живот. Татко често казваше: “Мими всичко може, тя ще го направи”. Шестдесет и една година бяха женени. Няма да забравя последната година преди неговата кончина. Ние винаги празнувахме техния сватбен ден, понякога имаше и шампанско. Последната година той вдигна чашата и каза “А аз пръв. Той не можеше да си представи, че може да остане без мама. Тя цял живот всеотдайно се грижеше за него, отнемаше му всичките материални грижи, за да бъде той оставен свободно да работи върху великото си дело. Мама във всичко му беше незаменим помощник. Превеждаше му от немски и френски. Помагаше му, той се съветваше с нея върху приложимостта на народните рецепти, които непрекъснато събираше. Винаги във всичко беше до него. При всички много тежки моменти мама твърдо и храбро седеше до татко. Така веднага след 9-и септември 1944, когато изчезваха и биваха убивани хора без съд и присъда, един ден и у нас се звънна, дойдоха двама души и без никакви обяснения арестуваха и отведоха татко. Мама ми е разказвала, че когато до два часа през нощта не се прибрал, тя с ужас разбрала какво ще стане. Позволила си по това късно време да звънне на Неделчо Бранев, заместник-главен прокурор на София, който беше получил изцеление и помощ от татко. Той се оказал благороден човек, който в нуждата на другия помогнал и татко наистина се върна вкъщи.

В 1950 година дойдоха и направиха обиск у дома. Ние, цялото семейство, с изключение на танте Мици, не бяхме там. Изживяла е голям ужас, всичко са разбъркали, всичко са претърсили. Много неща на татко бяха отнесени. Слава Богу, на тавана не бяха открили духовната литература, която татко държеше в един голям сандък. Там имаше много окултни книги и беседи на Учителя.

През есента на 1965 наши близки поканиха татко да замине за Пловдив, където го чакаха болни хора с надеждата да бъдат прегледани от него. С такава цел той беше пътувал много други пъти в провинцията. Този път, интересно, с интуицията си мама толкова не искаше той да тръгне, но татко беше обещал и както винаги, сдържа обещанието си и замина. Чакахме го, но той не се прибра. Не можехме да разберем какво става, звъняхме в семейството, където беше отишъл, но оттам не отговаряше никой. По-късно разбрахме, че къщата на нашите приятели е била обградена от милиция и всички в нея били арестувани. След разпита на болните, при който всички до един казали, че той не им е взел нито стотинка, те били пуснати, но татко арестували, защото именно той е бил целта им. Закарали го в ареста и го затворили в едно подземие. Жената на един от шефовете на пловдивската милиция, която преди време била излекувана от татко, узнала за тази случка и успяла да издейства да го извадят от подземието и да го оставят в ареста. С това го е спасила. Татко беше тогава на 79 години, беше късна есен. Десет дена ние не знаехме къде е, какво е станало с него, беше страшно. При кого ли не ходихме, къде ли не молихме. Непрекъснато се обаждах на писателя Георги Караславов, който също беше получил помощ и изцеление от татко. Той задейства всички възможни свои връзки, търсеше, обаждаше се, но не можа почти нищо да научи. Така минаха десет дни. Чак на десетия ден най-после успяхме да разберем къде е татко и че скоро ще бъде освободен. През всичките тези дни чичо Жоро Христов, наш много, много близък от преди войната (с него и жена му Мария бяхме като едно семейство) пътуваше до Пловдив всеки ден, за да го търси и се връщаше без да може да направи нищо. Когато след десет дни го посрещнахме на гарата, татко беше неузнаваем. Едва се държеше на краката си. Дойдохме вкъщи, той легна, а аз се обадих на Георги Караславов, за да му кажа, че най-после татко се е прибрал. Той веднага пристигна. Влезе вътре, седна на стола до леглото му, сложи ръка върху ръката на татко, гледаше го и каза: “Ех ти, многострадални Петре”, а по бузата на татко се стече сълза. Държали се с него ужасно. Наричали го шарлатанин, измамник, убиец. Подигравали се с вярата му. Но нищо не можеше да разколебае татко в изпълнението на мисията му да работи за Бога, служейки на своите ближни, помагайки им. И съдебни дела имаше срещу него, не едно. Слава Богу, намираха се добри и признателни хора, които помагаха да не бъде осъден,  и то защо? – затова ли, че работеше за да помага на хората от сутрин до вечер, без да взема от никого нито стотинка? Веднъж го попитах: “Татенце, по какво може да се познае един човек дали е духовен?” Той ми отговори “По чувството за благодарност.”

Татко ми говореше колко абсолютно важна е разумността, и че разумността предшества мира, а мирът е основата, върху която се градят всички духовни постижения. Търпението е качество, без което не може да се върви напред. Този, който е тръгнал в божия път, тесния път, както казва Христос, той знае, че тябва да търпи и че за всичко има време и че всяко нещо ще дойде на своето време и че Ръководителят му, Учителят му никога няма да го остави да се спре. Той знае кога и какво да му даде. И затова татко казваше, че е много важно естествено да вървим по този път, нищо да не искаме преждевременно, както има разни школи, които ускорено развиват чакрите или кундалини, и колко това всъщност е вредно и след време ще даде своите тежки поражения. Всичко с молитва, с медитация, с изчистване на мислите, на чувствата, с облагородяването на характера ще дойде, но по естествен път.

Ние винаги трябва да се молим и да оставим всичко в ръцете на Бога, с пълна вяра и упование, защото Бог ще създаде условия да получим това, което е най-доброто за нас. Но това не изключва нашата активност. Необходимо е активно да работим за това, което искаме и винаги да молим да се изпълни волята Божия за това, което искаме, защото не винаги знаем, искайки нещо, дали то е доброто за нас за в бъдеще. Ние в момента го искаме и мислим, че е най-доброто, но може би за бъдещето да не е така. И затова, когато молим за нещо, ние ще кажем нашето желание, но след това трябва да добавим: “Но да бъде, Господи, твоята воля.” Татко много държеше на това. И винаги ни го подчертваше.

Разговарях с татко за медитацията. Хубаво е преди започване на медитация да се направят дълбоки вдишвания. След това, сядайки, гръбнакът трябва да бъде абсолютно изправен. Най-важно е да се стремим да владеем мислите си и със своята мисъл да служим на истината. При медитацията умът трябва да бъде буден, спокоен, съсредоточен и никаква мечтателност не трябва да бъде допускана. Душата трябда да бъде спокойна, а мисълта установена. Възвишените мисли правят нервната ни система все по-чувствителна. С медитацията и молитвата нашето съзнание се изпълва с един висок идеал и в душата ни затрептява нещо велико. При медитацията, при молитвата се преживява едно божествено състояние. Самата молитва ни помага по най-разумния начин как да изплатим по-лесно кармата си. При молитвата човек научава също каква е волята Божия. Татко много сериозно ме предупреждаваше за опасностите, които води преумората от духовните занимания и как при тази преумора може да се стигне до неврастения и още по-тежки болестни състояния. Съветваше, че в момента, когато човек усети лека умора трябва веднага да прекъсне. И даваше пример с електрическата крушка, в която, ако се пусне по-силен ток, тя се пръсва. Ето същото е и с нас. Когато ние прекалим и повече духовна енергия премине през нас и нашият организъм не може да я издържи, тогава вече стават органически повреди. Татко смяташе, че медитацията не е за всички, и че ако човек няма вътрешно желание, стремеж към нея, не трябва да я практикува. И тогава молитвата е най-безопасният и най-благословен път към Бога.

Минутите на съзерцание са прекрасни, когато умът ни се изпълва с възвишени, лъчезарни образи.

Ние, хората сме колективни същества. И не само от нашите опитности трябва да се учим, но и от опитностите на всички останали и тогава ние ставаме частица от тази обединяваща любов. Ние всички сме свързани и ако един направи добро, с това повдига всички, и ако един направи зло, с това смъква всички, затова трябва да сме отговорни за всяка своя добра мисъл, чувство, постъпка, а така също и за отрицателните.

Молитвата преди започване на работа е много важна, защото тя създава връзка с духовния свят, откъдето идва помощ и вдъховение. Има една прекрасна формула, дадена от Учителя, която също от татко ми беше дадена и винаги преди да започна да рисувам я казвам: “Благодаря ти, Господи на любовта, ти който си ме направил аз да мога, Бог е в мен и той прави аз да мога.За Божията любов няма не мога, Бог е любов. Амин.” Връзката, която се създава е изключителна.

Изправеният гръбнак по време на медитация е много важен, но също така е важно когато ходим да бъдем изправени, главата нагоре, погледът направо. Да не бъдем отпуснати с наведени рамене, с наведена глава, с поглед в земята. Тогава се свързваме с отрицателните сили. А когато главата ни е изправена, ние се свързваме с положителните слънчеви енергии. Татко винаги ходеше добре изправен.

На една прожекция на филма за него в кино “Култура” някой на висок глас каза: “Вижте, вижте, как бодро ходи изправен.” Това правеше впечатление и така трябва да ходим.

Една хубава формула преди започване на медитация е: “Аз съм моят висш индивид, моята сила да мисля. Тя е несъкрушима и всемогъща. Всеки мой атом произлиза от нея, а тя е изпълнена с хармония. Нищо не може да ми причини вреда. Любовта, мирът, силата и изобилието са мои.”